Накрая завърши:
— Утре ще присъстваш на срещата на кралския двор, за да опознаеш приближените на Марам не само по име, но и на вид. Засега си свободна.
8
Следващия следобед Тала дойде и ме поведе по едно стълбище към обграден с илюминатори балкон. От двете страни на широкия прозорец стоеше по един златист дроид, а пред него — диван, отрупан с възглавници. Тя ми направи жест да седна и махна с ръка на един от дроидите. Стъклото на илюминатора, което до този момент имитираше дървени панели, се проясни като постепенно разнесъл се дим.
Градината долу беше поне толкова голяма, колкото фермата на родителите ми, и ми изглеждаше повече като кътче от рая, отколкото като градина. През зелената трева се преплитаха пътеки, застлани с бели камъни, върху които хвърляха сенки нарови дървета, натежали от плод. Тук-там се виждаше блещукане на фонтани, а през източния край течеше поточе, което се виеше покрай няколко малки овощни градини. В средата на всичко това се издигаше огромен павилион.
Наблюдавах как свитата на Марам пристига на групи и вълни. Тала шепнеше имената им в ухото ми — последен урок преди финалното изпитание на бала. Гласовете им се процеждаха в малката ниша, където бяхме застанали — явно дори махзените в Зияана не бяха изключение от непрекъснатото наблюдение на ватийците. Заеха местата си около масата в павилиона, като подреждаха наметалата и полите на роклите си като венчелистчета на диви цветя. Косите им бяха спуснати, разресани така, че да блестят красиво на утринната светлина, и с вплетени в тях скъпоценни камъчета и златни и сребърни нишки. Бяха се стекли тук от цяла Андала, доколкото разбрах, само двама бяха от град Уалили.
Наблюдавах внимателно Марам, докато вървеше към масата. Доволна бях, че съм скрита от погледа й. Чертите й бяха пропити с високомерие, с което не можех да се сравнявам. Дори след обучението си не можех да проумея гордостта и ненавистта, от които беше обхваната. Какво ли беше да живееш така — с целия свят прострян в краката ти?
Вървеше спокойно, без да бърза, а шлейфът на роклята й се влачеше на поне метър зад нея. Следваха я две момичета ватийки, а до нея вървеше млад мъж. Беше висок, с тъмнокестенява къдрава коса, която стигаше малко под ушите му, и с мургава кожа, която сякаш би могла да потъмнее още повече под пустинното слънце. Човек можеше да го сбърка с някой от принцовете на стария свят, ако не беше лицето му — гладко избръснато според традициите на ватийците и без даан.
— Кой е той? — попитах.
— Амирът, Идрис ибн Салих.
Едва прикрих изненадата си. Бану Салих бяха най-голямото племе, което имаше роднинска връзка със стария андалански кралски род, и първото племе, което се опълчи на ватийското нашествие. По онова време фамилиите наброяваха хиляди и бяха вложили цялата си мощ, за да помогнат в отбраната. Но никой не беше оцелял срещу ватийците. Бану Салих бяха издържали, докато не настъпи Чистката, и кралицата — майката на Марам — бе започнала да ги умолява да се предадат. Като част от условията на капитулацията Идрис, последният жив наследник на Бану Салих, беше обещан на Марам. Сега той беше неин годеник, окончателно подчинен на ватийската корона.
Не можех да спра да го гледам, докато закуската продължаваше пред нас. Изглеждаше така спокоен в присъствието на Марам — побутваше я игриво с лакът, предлагаше й храна от чинията си, навеждаше се да й прошепне нещо на ухо. Потреперих. Изглеждаха доста близки. Не можех да го разбера.
— Леяан, изглеждаш твърде щастлива за такъв ранен час — обърна се Марам небрежно към една от придворните си дами и момичето вдигна ръка, за да прикрие устата си.
Бях забелязала, че се усмихва, макар че все се стремеше да потисне усмивката си.
— Не разбирам какво имате предвид, Ваше Височество.
Принцеса Марам вдигна тъмна вежда.
— Ти би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг — отговори. — В Зияана няма неразкрити тайни.
Какво смяташе да отговори на това момичето така и не се разбра — прекъсна я високият звук на огромните врати, които се отвориха тъкмо в този момент. За миг сякаш всички замръзнаха на място, втренчени в жената, която пристъпи пред тях. Идрис скочи на крака и се затича към нея с вик. Тя разпери ръце и дори от това разстояние ясно видях радостния блясък в очите й и широката й усмивка, когато го видя. Той я прегърна силно, вдигна я на ръце и я завъртя два пъти във въздуха. Шлейфът на роклята й в наситеночервен цвят, подобен на вино, прошумоля зад нея. Обърнах се към Тала, за да попитам коя е жената, но гласът на Идрис ме прекъсна.