— Позволете ми да ви представя — започна той, като застана пред принцесата, — лейди Фурат…
— От рода Уатаси — довърши Марам с равен глас. — Вече се познаваме добре.
Стрелнах с поглед Тала, но тя се беше съсредоточила върху разиграващата се пред нас сцена. Ако Фурат беше от рода Уатаси, значи беше братовчедка на Марам, роднина по линия на бившата кралица, майката на Марам. Те бяха зидейни, не кушаили, и владееха крепости в Кармута, на юг. Съюзът им със Зиядите и Салихите отпреди стотици години им беше дал сигурност по времето на гражданската война. Усетих как мрачното ми любопитство събужда далечни спомени за онова, което бях научила — Фурат беше последната от рода на Уатасите. Кралят беше екзекутирал родителите й, както и по-големия й брат. Също като Идрис, тя беше единствената останала жива наследница на клана си. Какво беше накарало краля да пощади едно малко дете в началото на окупацията? И защо тя би се върнала доброволно в Зияана?
— Не е ли… Не беше ли тя изпратена в изгнание? — прошепнах на Тала.
— Виж — отвърна тя, — даанът й го няма. Вероятно това е била цената, която е била принудена да плати, за да й позволят да се върне.
Побиха ме хладни тръпки — тя се беше съгласила да жертва онова, за което аз бях готова да платя всяка цена само и само да го задържа.
— Какво те води в кралския двор, братовчедке? — попита принцеса Марам.
Фурат коленичи с изискано движение.
— Дойдох да ви служа — отговори тя, свела очи към земята. — Както повелява дългът ми.
Марам стисна устни, а очите й проблеснаха.
— Ще видим.
След няколко дни на наблюдения като това Надин отново изпрати да ме повикат, за да ме изпита. За да се представя успешно, трябваше да демонстрирам познания в областта на сложните взаимоотношения, които Марам поддържаше с издигащите се махзени — андалански благородници, внедрени в новата имперска система — и класата на Висшите ватийци. Този път в двора беше и Марам, застанала до Надин със сурово изражение.
В дни като този беше лесно да се почувствам дребна и незначителна. Косата на Марам беше украсена със златни верижки, на устните й проблясваше червило, обшитите й със скъпоценни камъни чехли също блестяха на светлината. Рядко изглеждаше отпусната, но сега у нея се долавяше някакво спокойствие, увереност. Знаех какво чувства — проличаваше в погледа й. Беше уверена, че ме превъзхожда, че въпреки сходния ни външен вид бъдещата кралица е тя, не аз. Беше лесно да се почувствам незначителна, когато тя излъчваше тази увереност, но и беше лесно да се почувствам в безопасност. Когато Марам беше уверена, всички бяха в по-голяма безопасност.
— Е, да видим какво е научила. Може ли да назове приближените ми по име? — каза Марам, без да откъсва поглед от мен.
— Попитайте я — отвърна Надин.
Марам не каза нищо, само вдигна вежди, сякаш да ме подкани. Мълчанието й ме подразни и аз заговорих, без да се замислям:
— Фурат от рода Уатаси, Ваше Височество. Наследница на вдовицата Султана от луната Гибра.
Ръката на принцесата се стрелна светкавично. Днес носеше цели четири пръстена и всички те оставиха ясен белег на бузата ми. Болката обхвана цялото ми лице и усетих вкуса на кръв. Сърцето ми заби така бързо в гърдите, че едва успявах да си поема дъх. Въпреки болката обаче усетих да ме обзема мрачно задоволство. Аз бях андаланката, кушаилското момиче с кушаилски черти. Фактът, че принцесата се беше родила с моето лице — със същата кафява кожа, къдрава тъмна коса и тъмни очи, със същото чело, скули и устни — беше върхът на жестокостта, изумителна несправедливост. Ако не беше тази взаимовръзка помежду ни, нямаше да бъда отвлечена от селото си. Още щях да живея със семейството си. Не откъсвах поглед от очите на Марам.
— Защо започваш с нея? — попита ме тя, като гневно стисна лицето ми с една ръка.
— Запомних я… — започнах аз и тя ме удари отново, по другата буза.
— Фурат — изсъска принцесата срещу мен, — е една лишена от наследство и титла братовчедка без земи или бъдещи шансове за издигане. Няма нищо за запомняне.
Очите й се бяха разширили, бузите — поруменели, а на един от пръстените й забелязах с почти нереално чувство на ужас капки моя кръв. Беше така странно да усетя как спокойствието ме облива като тиха вълна. Още бях уплашена, още съзнавах, че Марам може да ме нарани. Но нещо у мен се беше променило. Вече знаех, че може да промени тялото ми, но няма власт над духа ми. И още по-удовлетворяващо — разбрала бях, че има слабост, че не е чак толкова различна от мен. Че не е недосегаема.