— Не бива да се оставяте да ви раздразва до такава степен — обади се Надин с равен, хладнокръвен глас. Осъзнах, че има предвид не мен, а Фурат. Присъствието ми бе прекалено незначително, че да му се обръща някакво внимание. — Както сама казахте, тя е просто една лишена от наследство братовчедка.
— Защо? Защо я остави жива? Защо й позволява да живее с баба ми?
Уязвимостта в гласа й ме изпълни както с удовлетворение, така и със страх. Вече се бях научила, че моментите на слабост правят Марам най-жестока.
— Достатъчно наказание за нея е обстоятелството, че е била лишена от всичко, което е могла да бъде и да има — напомни й икономката. — Трябва да я съжалявате, а не да се боите от нея.
Твърде късно осъзнах, че щеше да е по-добре, ако бях свела поглед. Когато Марам се обърна пак към мен, лицето й беше зловещо, неподвижно.
— Наслаждаваш ли се на това? — попита ме тя, най-после овладяла гласа си. — Допада ли ти да гледаш обекта на ненавистта си да страда?
Хвана ме за гърлото, а пръстените й се впиха в плътта ми така, че едва можех да дишам.
— Не се безпокой — погали дъхът й ухото ми. — Скоро ще разбереш.
Блъсна ме назад така силно, че залитнах и паднах. Докато се окопитя, тя вече вървеше към изхода, а шлейфът на роклята й се развяваше леко зад нея.
9
Всяка сутрин куполът над двора изсветляваше в имитация на изгрева на слънцето. Дълбоко в Зияана, където бях затворена, нямаше прозорци — нито следа от истински слънчеви лъчи или вятър. Само куполът, кухото му слънце и тихо жужащите сфери, които изпълваха двора нощем. Седях в павилиона, наметната с плащ и с чаша чай в ръце. От отсрещната страна на градината един дроид бръмчеше тихичко, докато подкастряше едно дърво. То не беше дало плод, дори не беше цъфнало и се запитах дали дроидът няма да реши, че не си струва да бъде запазено.
Майка ми ми беше разказвала, че брат ми е имал такова дърво някога — млада фиданка, която успял да съхрани в парника през цялата окупация с намерението да я засади в градината и да види как цъфти. Но също като останалите ни мечти и надежди в края на окупацията дръвчето изсъхнало и накрая умряло.
— Амани!
Сепнах се и се върнах в настоящето. Тала беше застанала точно пред мен с ръце на кръста.
— Откога стоиш там?
— Не съвсем отскоро — каза тя. — Побързай, моля те. Имаме да спазваме график.
— Защо? — попитах, докато вървях след нея към банята.
Напоследък програмата на дните ми беше станала предсказуема — разполагах свободно със сутрините си, но следобедите прекарвах почти изцяло в наблюдение на придворните на Марам и в преглеждане на списъци и бележки, за да науча всичко, което още не знаех. Вечер обикновено ме водеха при Надин, за да ме изпита върху наученото през деня, но Марам в последно време почти не си правеше труда да следи процеса.
Част от мен се питаше защо и дали случката от последната ни среща не я кара да стои по-далеч.
„Ами добре“ — помислих си с ожесточено задоволство.
— Ще те подложат на последен изпит преди бала — каза Тала простичко, а после, с по-мек глас, додаде: — Съжалявам. Не знам нищо повече.
Вгледах се в отражението си в огледалото, докато Тала се суетеше около мен — пристягаше пояса около кръста ми, подреждаше диплите на полите на роклята ми. Имаше и бижута — едра гривна за дясната ми китка и няколко пръстена за лявата ръка. Пръстите ми трепереха, докато вървях след дроида през двора. Изпитите ми дотук бяха прости. Но днес бях облечена като Марам. Залогът щеше да е по-голям.
Дроидът ме поведе към северното крило на Зияана, където се намираха покоите на Марам и краля. Обучението ми се провеждаше в изоставеното източно крило, където беше и моето жилище — покоите, които, както бях научила, бяха принадлежали на кралицата преди смъртта й, а сега бяха обезлюдени, затворени.
Тази част от двореца превъзхождаше по красота крилото, обитавано от последната кралица. Полираните до блясък каменни стени бяха изваяни с арабескови арки с инкрустирани яркосини и оранжеви плочки. Много от пътеките водеха към градини и дворове и с ромоленето на водата се преплитаха птичи песни. През стъклените тавани струеше истинска слънчева светлина. Преведоха ме през множество портици и закътани ниши, през облаци парфюм и места, огласени от звънка музика. Тук можех да си представя как е изглеждала старата Зияана.
Накрая дроидът отвори вратата в дъното на поредния коридор и излязохме на една ротонда. Въздухът беше чист и свеж, озарен от слънчевите лъчи, които проникваха през отвор в купола горе. Подът беше бял и гладък и стъпките ми отекваха на фона на шумоленето на дългата рокля, която се влачеше след мен. Точно под отвора в купола седеше Марам, а зад нея — Надин и още един дроид.