Не бяха останали ниви — не и след пожарите, които беше подпалила имперската стража миналата седмица. Група бунтовници — или по-вероятно гладуващи разбойници — се бяха подслонили в една от къщите около портите на селцето. Вместо да ги претърсят една по една, стражите бяха подпалили полетата. Чухме виковете на бунтовниците чак на площада. Сега, когато нивите вече ги нямаше, селото броеше седмиците до зимата и глада, който със сигурност щеше да дойде с нея.
Защо да искам собствено перо, собствен знак? Сега, след като се беше случило това — животът — нямах нужда от знак. Исках нещо друго, нещо по-конкретно и осезаемо. Исках света.
Ватийците не бяха заселници от нашата мъглявина — бяха живели на своята планета Ваксор относително мирно и спазваха галактическите закони. Но бяха отровили собствената си атмосфера и бяха принудени да се преместят на една от луните. Временна мярка, като се имаха предвид главоломно нарастващото население и липсата на ресурси. Някои твърдяха, че е било неизбежно да се опитат да се разселят и в други системи.
Имаше мигове, в които успявах да зърна света такъв, какъвто е бил преди окупацията на ватийците. Когато майка ми или баща ми кажеха нещо прибързано, преди да се усетят, или някоя от лелите в селото започнеше с „Когато бях млада“, или когато някой възрастен мъж запееше стара песен, която не бях чувала преди. Костите на стария свят още бяха тук, макар и едва откриваеми, и исках да си ги върна. Исках всички да си припомним какви сме били, колко силни бяхме. И издръжливостта е вид сила, няма спор — но дори скалите може постепенно да изчезнат, ако са изложени на безкрайни проливни дъждове.
Можех да продължавам да искам чак до смъртта си и нямаше да се случи нищо. Никой проблем не е бил решаван само с искане. Скътах кутията с въздишка, извадих наметалото и обувките си и слязох по стълбището.
Опаковах последните вързопи храна, която щяхме да вземем с нас. Щяхме да отпразнуваме навечерието на пълнолетието ми. Аз и още дванадесет други момичета най-после бяхме навършили годините и според обичая цялото село щеше да се събере в една от изоставените касби. Там щяхме да бъдем удостоени с даан и да се превърнем във възрастни в очите на хората от селото, а после щяхме да го ознаменуваме с вечеря и танци.
— Амани!
Обърнах се към Хуснаин, брат ми, който беше застанал на прага зад мен. В семейството сме три деца — Азиз, най-възрастният от нас, е с повече от десет години по-голям от мен. Аз съм най-малката, а Хуснаин е с петнадесет месеца по-голям. Уповавам се на Азиз заради мъдростта му, но Хуснаин е като другата ми половина — като близнак, въпреки месеците, които ни делят. Отличава се с онези жар и самонадеяност, така типични за по-малките синове, и само моето присъствие може да го укроти.
— Донесох ти нещо — каза той, когато седнах.
Усмихнах се широко и протегнах длани.
— Дай ми го.
— Затвори очи.
Послушах го, но продължих да протягам ръце. Миг по-късно усетих тежестта на някакъв продълговат тънък предмет. Надзърнах, преди брат ми да ми позволи да отворя очи, и насмалко не захвърлих свитъка листове така, като че ли се бяха подпалили.
— Амани!
— Това да не би…
Близо месец по-рано бяхме пътували до Кадиза Прим, столицата на луната ни, за да напазаруваме припаси за малката ферма, която братята и баща ми поддържаха на мъничкото късче земя, което притежавахме. Бях тръгнала да обикалям открития пазар и там, скрит в дъното на малко павилионче за книги, бях открила сноп стари листа — масинийска поезия. Беше твърде скъп дори да си помисля да го купя, пък и повечето религиозни поеми вече бяха забранени със закон. Бунтовниците ги бяха чели за вдъхновение твърде често по време на окупацията.
Масиния беше пророчицата на нашата религия и макар всички да я обичахме, аз я обичах повече от всичко друго, свързано с вярата ни. Пеехме песни в нейна възхвала, имаше и цяло поетично течение, възникнало с цел да възпее живота и делата й. Обичах тези стихотворения повече от всичко и жадувах да ги имам независимо от риска, който поемах, ако ги откриеха у мен. Ръцете ми се разтрепериха, когато ги протегнах към свитъка.
— Рискувал си страшно много, за да…
— Рискът не е важен — прекъсна ме той. — Те вече ти принадлежат. Това е всичко, което има значение.
Боях се да се усмихна или дори да ги докосна. Мои! Не можех да го повярвам. Никога преди не бях притежавала стихосбирка.