Трудно беше да не се увлечеш във веселбата, а когато певицата слезе от сцената, на нейно място се качи нова група и музиката забърза темпо. Обичах момичетата, седнали от двете ми страни — Кхадижа и Фара бяха най-близките ми приятелки в целия свят. Бях израсла заедно с Кхадижа. Родителите ни бяха обработвали земите си рамо до рамо, майките ни бяха обикаляли градините да берат плодове, преди да се родим — преди заплахата на ватийците да надвисне над нас. Бяхме направили първите си крачки заедно, бяхме се научили да четем заедно и бяхме тръгнали на училище заедно. Когато настъпи моментът да се регистрираме в администрацията на ватийците, бяхме отишли заедно в столицата на Кадиз.
Преди още да се усетя, двете ме стиснаха за ръцете и ме издърпаха на крака. Миг по-късно вече танцувахме и се смеехме и от време на време припявахме заедно с певицата.
Не зная колко дълго танцувахме — първо сами, а по-късно в компанията и на други приятели, с които също се смяхме и си говорихме. Въздухът беше натежал от уханието на ароматните пръчици и острия сладък аромат на печените сливи и агнешкото. Светът сякаш блестеше и се къпеше сред вълни от светлина, докато пламъците на факлите се отразяваха в пайетите и фалшивите скъпоценни камъни. Знаех как изглеждаме отстрани — едва миналата година бях едно от момичетата, които още бяха прекалено малки, за да участват в церемонията. Тогава копнеех да съм част от това и желанието ми се беше осъществило — бях щастлива сред останалите, докато викахме и се смеехме така, че накрая се превивахме от смях. За известно време успях да забравя всичките си грижи. Бунтовниците, гладът, бедността — нито едно от тези неща нямаше значение тази вечер. А после вратите на касбата се отвориха с трясък и музиката секна.
3
Стори ми се, че са изминали много минути, макар че няма как да са били повече от няколко секунди, преди да осъзная случващото се. Преди да забележа, че музиката е стихнала, смехът — замлъкнал, а щастието — заменено със страх.
Когато пораснеш на място като Кадиз, във времена като нашите се научаваш да разпознаваш знаците. Пълната тишина, последвана от тихото, почти нечуто потракване на метал в скала. Мекото жужене, толкова слабо, че човек едва го долавя. Ватийците рядко изпращаха хора в домовете ни. А когато го направеха… Жестокостта на хората едва ли познава граници. Затова изпитахме облекчение, когато на прага се появиха имперски дроиди — от хром и сребро, с оформени в остри хищнически линии тела.
Имперските дроиди не бяха проектирани с цел да приличат на хора. Бяха винаги с поне една глава по-високи от повечето хора, а скелетите им бяха направени от екселсиор и адамант и сияеха в сребристо. Лицата им бяха напълно безизразни, като се изключи тънкият светещ бял панел, който минаваше за очи, а главите им бяха обрамчени от ветрилообразна дъга плътен метал. Създателят им бе избрал да оформи телата им така, че да наподобяват гръдни кошове, лишени от плът, така че видът им не беше подобен на чудовище, а напълно чудовищен. Не бяха предназначени да се бият във войни, но стоте им килограма метал бяха напълно достатъчни да сплашват и тормозят. И дроидите бяха много успешни в изпълнение на тази задача.
Насилието, на което бяха склонни ватийските мъже, лесно се компенсираше от хладните изчисления, с които дроидите определяха дали животът е по-изгоден от смъртта в определен момент. И андаланският живот беше цена, която винаги намираха за приемлива.
Дроидите — бяха общо осем — още не бяха проговорили. Строиха се на прага, тихи като смъртта и също толкова неумолими.
Подскочих, когато около лакътя ми се уви нечия ръка, но се оказа брат ми. Изражението му беше мрачно.
— Азиз и нашите? — попитах с възможно най-тих глас.
— В дъното са — отговори той.
— Всички момичета от четиринадесет до двадесетгодишна възраст да се подредят на западната стена — нареди един от дроидите.