— Договори, които да обвързват търговците само с ватийците? — повторих аз. — Не разбирам. С кого другиго биха могли да търгуват?
— С бунтовниците — обясни тя. — Ако успеят да си осигурят достатъчно средства, могат да съберат арсенал. Всички трябва да бъдат разубедени от сключването на сделки с тях.
Потиснах усмивката си. Не знаех, че е необходимо да се разубеждават останалите народи в галактиката да не се обединяват с бунтовниците — мислех си, че това е борба, която ще трябва да водим сами. Обстоятелството, че ватийците трябва да спират трети страни да ни помагат, ме изпълни с неизразимо задоволство, но не отлепих очи от пода.
Предишният интериор на залата на Съвета е бил напълно разрушен и заменен с нов от ватийците. Червените и оранжеви колони, както и надписите на стар кушаилски, които опасвали стените през средата, бяха изчезнали. Сега стените бяха бели и богато украсени с изваяни позлатени цветя в ъглите. По всяка стена се редяха огледала, а около овалната маса бяха подредени тапицирани столове. Самата маса имаше кръгъл отвор в средата, над който се носеше холограма на системата Уамалих.
Членовете на Съвета и придружителите им се разхождаха бавно около холограмата в очакване да обявят началото. Присъстваха неколцина от далечните роднини на Марам, които ме поздравиха с леки усмивки или докосвания по рамото. Забелязах, че Галена също е тук, макар че беше седнала в противоположния край на масата. Кимна, когато ме видя — едно-единствено хладно движение.
Лесно беше да се съсредоточа върху това и да наподобя обичайните резки маниери на Марам. Съвещанието се точеше бавно, докато търговските пратеници се пазаряха и оспорваха предложените им данъчни ставки, стоките, които законът им позволяваше да внасят в системата, и какво навлизаше в пряка конкуренция с производството на ватийците. Неведнъж ми се наложи да запазя лицето си безизразно с изрично усилие — никога нямаше да свикна с небрежната лекота, с която ватийците обсъждаха планетата и живота на народа ми. За тях бяхме просто поредица числа във финансовите им отчети, нищо повече.
Съветът се закри за почивка също толкова бавно, колкото беше започнал, но аз не станах от мястото си. Някои от ватийските съветници си тръгнаха, докато други отидоха да си вземат напитки. Но много скоро почивката свърши и военният командир на име Изидор отново призова към внимание залата, в която бяха останали само ватийци. От двете му страни бяха седнали неколцина от подчинените му офицери, облечени в нощносините сака на ватийската войска и със значки под формата на сребърна мълния, които обозначаваха чиновете им.
Не се спомена нищо повече за търговия. Вместо това, триизмерното изображение на света, което се носеше над нас, се увеличи, докато не разкри в по-големи подробности източния край на главния континент на Андала. Острите ватийски букви изписваха името на най-големия град по крайбрежието: Гажлан. Преди окупацията той беше процъфтяващ мегаполис — както за търговията, така и за изкуството и културата — и известен с красотата си. Беше част от владенията на рода Салихи и беше съхранен след Чистката, но му липсваше централна крепост. Докато Салихите още властваха над него, той бе перлата в короната на народа ни и ни напомняше за миналото. Останах неподвижна, докато всички около мен се наведоха напред и замърмориха помежду си.
— Откъде да започнем? — попита Изидор с груб дрезгав глас.
— Гажлан е най-непосредственият ни проблем. Макар че недоволството и размирническият дух са обхванали целите източни райони.
Жената, която отговори, се казваше Кора. Марам не я познаваше добре — Кора обикновено прекарваше времето си в друг планетарен аванпост. Изидор й направи знак да продължи. Ръцете на Кора се плъзнаха бързо над индивидуалното контролно табло, което беше вградено пред всяко място на масата, и образът на източните райони изчезна, заменен от хололента. Каменните кули на Гажлан се открояваха внушително на фона на океана зад тях. Във въздуха се издигаха стълбове дим, които се виеха около бледосините знамена на ватийците, окачени на върха на кулите. Затаих дъх, когато дребна фигура с пушка на рамо се покатери ловко по едната стена на кулата. Лентата нямаше звук, но можех да си представя виковете — буйни и високи — от улицата долу, докато човекът сваляше ватийския флаг. Старото знаме на Андала, отпреди окупацията, беше бяло със зелен лунен сърп, обърнат с краищата нагоре, и дъга от звезди, които се издигаха над тях. Бялото символизираше благоденствието и дълголетието. Зеленото — растежа и прераждането. Но не това знаме окачи бунтовникът на кулата.