От окупацията насам знамето беше заменено с ватийския флаг и бунтовниците си бяха създали ново. Зелена пълна луна със силует на птица, прелитаща над нея, наполовина извън очертанията й, на червен фон.
Зелено — растеж и прераждане. Червено — кръв. Нашата кръв.
Никой не беше развявал бунтовническото знаме от Чистката насам — вече близо десетилетие. Кръвопролитията, които последваха след капитулацията, бяха покъртително жестоки и повечето хора вярваха, че всичко е приключило. Нямаше как да се опълчим на новите си господари. Независимо колко коравосърдечни бяха, независимо колко тежък беше животът — те бяха победили.
Ветровете от океана подхванаха плата и изгладиха гънките му така, че всички отдолу можаха да ги видят. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, когато изображението на знамето се проясни и видях кушаилските думи под зелената луна:
Кръвта никога не умира.
Кръвта никога не забравя.
Същата частица от съзнанието ми, която застина в мига, когато дългите безформени сенки се появиха над нивите и чух свистенето на ватийските изтребители в небето, сега изпищя. Бях се съгласила да стана шпионин на страната на бунтовниците, но докато те празнуваха първата си победа, ватийците се бяха събрали тук и планираха гибелта им.
Как можеха — как можехме — да оцелеем?
— До този момент са успели да завладеят Гажлан и Сиди Уалид, град, който е част от един от основните ни търговски маршрути, както и няколко имения с плодородна земя.
Усетих как по тила ми полазват тръпки. Сиди Уалид беше свещен град. Първият храм в чест на Дихиа бе построен там, там беше и мястото, където бяха видели Масиния за последно.
— Те са селяни — обади се Галена за пръв път с глас, пропит от омраза. — Как е възможно?
— Умни са — въздъхна Кора. — Никога не нападат места с многобройно ватийско присъствие. А и това са само два града, доста по-малко от мащаба на бунта, за който да се тревожим.
— Ако не потушим въстанието… — започна Изидор.
— Да — съгласи се Кора. — Засега е ограничено само до този район. Но ако завладеят цялата област? Тогава ще си имаме по-сериозен проблем.
— Защо не сте го избегнали още в зародиш? — настоя отново Галена.
До този момент не бях помръднала. Всъщност се боях дори да дишам, за да не се издам. Бяха прави — това бяха само два града. Но никой не беше успявал да отвоюва каквото и да било от ватийците от над двадесет години насам. Каквото покоряваха, си оставаше тяхно.
— Ресурсите ни се изчерпват — каза Изидор. — Андала се нуждае от по-многобройна войска, отколкото предполагахме. Като съчетаем това със загубите, които понесохме по време на втората обсада…
— Тази обсада свърши преди осем години — намръщи се министърът на финансите. — Крайно време е да се погрижим за недостига във войската.
— С какво? Неглижирахме инфраструктурата на планетата, за да насочим усилията си към потушаването на размириците. А Луна-Ваксор не разполага с достатъчно ресурси, за да ни помогне да я поправим. Не и до степента, от която се нуждаем.
Изидор вдигна ръка, за да спре отговора на министъра.
— Колко време ще ни отнеме да съберем необходимите ресурси?
— С помощта на дроидите и ако приемем, че няма да се случи саботаж, на мините ще отнеме шест месеца, а на фабриките — три-четири. За да подновим всичко, което загубихме заради войната — може би година. Но това е, ако не се броят екипажите, от които имаме нужда, за да управляват корабите ни.
Кръвта ми сякаш изстина. Така ли се решаваше съдбата ни? От безчувствени ватийски управници, които не се интересуваха от самата планета, а само от ресурсите, които можеше да им предостави? Не споменаха нищо за тази планета, за Гибра или дори за слуховете относно прераждането на Масиния. Бунтовниците щяха да се превърнат в нещо повече от дребен проблем за ватийците, това беше ясно. И все пак заобикаляха темата, сякаш ако признаеха случващото се, щяха да му вдъхнат още по-голяма сила.
Министрите продължиха да се препират относно разходите и очакваните загуби на ватийски войници, за да спорят ту в полза на евентуална кампания за възвръщане на източните райони, ту против нея.
— Бомбардирайте крайбрежните градове — разнесе се глас.
Думите накараха шумната дискусия да замре мигновено, гласът бе остър като наточен нож и всички глави едновременно се обърнаха към източника му.