Матис, крал и върховен господар, седеше в отсрещния край на масата, отпуснал едрото си тяло на стола като излегнал се лъв. Никой не го беше видял или чул да влиза в залата — дотолкова бяхме погълнати от споровете. Не за пръв път си спомних разказаното от Марам. Матис беше извършил отцеубийство, за да се добере до трона, бе извършвал още по-лоши неща, за да затвърди господството си над системата.
Не бях малко дете — добре известно ми беше, че красотата може да крие зад себе си зло. Но силата на Матис и заплашителният му нрав сякаш се излъчваха от него. Хвърляше дълга сянка, неподвижна и катраненочерна, имах чувството, че можех да усетя какъв хлад лъха от нея чак от противоположния край на масата. Дори Галена сякаш пребледня леко, когато забеляза присъствието на баща си.
— Ваше Високопреосвещенство? — обади се Кора.
— Не се ли изразих достатъчно ясно? — отговори той. — Не можем да си позволим да игнорираме такова дръзко отхвърляне на властта ни. Не и ако искаме да продължим да владеем както тази, така и всички останали планети в империята ни. Започнахме нашествието на Андала с цел печалба и завоюване на обитаеми земи, а вече изгубихме повече пари, отколкото е допустимо.
Гласът му беше равен, лицето — безизразно. Независимо от това усетих как страхът обвива хладна длан около врата ми, сякаш очаквах да избухне всеки момент.
— Изтеглете се от Гажлан — продължи той. — Не можем да си позволим да възстановим инфраструктурата му. Но можем да си позволим да загубим Тайрут и Сиди Уалид.
Насилих се да мисля трезво въпреки мъчителния възел, стегнал гърдите ми. Затова бях избрана за един от шпионите на Аринаас — за да й предавам такава информация. И всичко беше точно пред мен, в носителя на данни, включен в контролното табло пред мен. Галена ми се усмихна хладно и подигравателно, сякаш бе успяла да усети слабостта ми.
Знаех какво трябва да направя, колкото и да ме ужасяваше мисълта за това. Ръцете ми започнаха да се движат над таблото, докато продължавах да гледам напред, към Матис.
— В Сиди Уалид се намира една от най-старите завии на планетата — проговорих изведнъж с глас, който прозвуча също толкова ясно и спокойно, колкото този на краля.
Галена ме погледна изненадано, сякаш беше изумена, че Марам въобще се изказва — пък и така властно.
— Това би бил сериозен удар върху морала на бунтовниците — добавих аз.
Прилошаваше ми, задето бях дала идея да разрушат завията. Дори след окупацията повечето от завийте продължиха да изпълняват дълга си — подслоняваха бедните и болните, предоставяха място, където да се подслониш и да се помолиш. Но Марам трябваше да изглежда непоколебима и имах нужда да привлека вниманието на околните към думите си, за да го отвлека от онова, което продължавах да правя с ръцете си. Матис се вгледа в мен, а после се усмихна.
— Чудесно предложение, Марам — каза той и добави към членовете на Съвета: — Пратете флота.
Върнах се в покоите си като в мъгла. Тала ми предложи храна и чай, но аз поклатих глава и влязох в спалнята. Сякаш насън свалих ватийската рокля, диадемата и останалите бижута на Марам и облякох собствените си дрехи. Продължаваха да ме побиват студени тръпки и се загърнах в една по-дебела роба, за да се стопля.
— Амани?
Подскочих от изненада, когато Тала положи длан на рамото ми.
— Какво има?
Втренчих се в нея невиждащо. Какво можех да й кажа? Само онова, което тя вече знаеше. Че ватийците не ни възприемат като хора. Че са готови да употребят всяко средство, с което разполагат, за да ни държат в подчинение. Че покореният народ не е от значение за тях — само ресурсите, с които разполага. Горчива жлъч се надигна в гърлото ми. Бях им помогнала — бях им дала съвет как да проведат военен удар, който да избие още повече от нас. Щяха да се насочат към завийте. Защото аз бях привлякла вниманието им към тях. Тези места бяха древни и все още служеха за дом на всички бедни и низвергнати. А аз бях направила това.
Направих го. О, Дихиа!
Поех си дъх с рязко вдишване.
— Нищо — казах накрая. — Ватийците са много… внушителни. Събранието на Съвета… Не бях подготвена.
Напомних си, че стореното беше необходимо. Нуждаех се от информацията на онзи носител. Бунтовниците се нуждаеха от нея. Тала ми се усмихна съчувствено.
— Да ти донеса ли чай?
Поклатих глава.
— Просто трябва да си почина. Може би ще остана в стаята през остатъка от деня.
— Добре. Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен.
Изчаках, докато стъпките й заглъхнаха, станах от леглото и заключих вратата. Ръцете ми се протегнаха към медальона, който си бях сложила в Уздад, и отлепиха тънкото лепкаво като гел правоъгълниче от гърба му. Когато го махнах, то светна в синьо за миг. Върнах се на леглото и го залепих зад ухото си. Не след дълго се разнесе глас.