— Не можеш да твърдиш, че баба ми е управлявала планетата в мир. Знам, че е воювала с брат си.
— Брат й е започнал война срещу нея — възразих аз, но все повече усещах колко нелеп е разговорът, който водехме. Сякаш можех да променя настоящето. Сякаш можех да поправя всичко, което тя беше направила. — А когато войната приключила, вдовицата помогнала на хората, пострадали от нея, да възстановят домовете си. През годините след това нямало никакви бунтове или недоволство. Народът искал тя да властва.
— Да — провлачи лениво Марам. — Хайде да оставим фермерите и пастирите на козе да избират кой да ги управлява.
„Да“ — едва не отговорих аз, но си замълчах. Бях казала достатъчно. И независимо от подигравателния й тон виждах, че обмисля думите ми. Не очаквах да се промени — не и веднага. Сигурно нямаше да се случи въобще. Но ако имаше някаква надежда, ако беше готова да се вслуша дори мъничко, исках да опитам.
За моя изненада Марам опразни чинията и изяде цялата питка. Бях се надявала да ми остане малко, за да дам на Тала, но явно щеше да ми се наложи да готвя пак. След като разчистих масата и прибрах всичко, Марам стана от мястото си, но спря и сякаш се поколеба за момент.
— Да? — попитах, когато видях, че няма да заговори първа.
— Ще ми помогнеш. С речта. Нали?
Помъчих се да прикрия усмивката си. Молбите никак не бяха в характера на Марам.
— Разбира се, Ваше Височество. Сега също съм свободна, ако бихте желали да започнем веднага.
29
— Да се надяваме, че простолюдието ще се държи мирно днес — каза Марам мрачно сутринта преди речта по случай откриването на библиотеката.
Явно искаше да се пошегува, но не се усмихваше. Любопитно ми беше да я гледам. Представяше ли си как ще умра? Или пък как самата тя ще умре? Запитах се какво би означавало за нея, ако цялата слънчева система види как умирам. Щеше ли да й бъде трудно да ме гледа, или щеше да мисли само за себе си?
— Пази се — добави тя и очите й се срещнаха с моите.
Този път в тях се четеше топлина. Оставих я и се отправих към площадката за тръгване. Думите й продължаваха да отекват в главата ми, докато Идрис ми помагаше да се кача в затворената карета и се качваше след мен. Не ми допадаше да се чудя какво й е на Марам — какво ли е усещането да знае, че ако напусне Зияана, я грози смъртна опасност. Че голяма част от народа, който щеше да наследи, я ненавижда и я възприема като символ на робството си. Че се беше сбогувала с мен с ясното съзнание, че всичко, което може да ми се случи, е предназначено за нея. Усещаше ли го? Разразяваше ли се в нея война всеки път, когато ме погледнеше?
Гледах през затъмнените прозорци как напускаме двора и се насочваме към огромните порти на северната стена, от които каретата излезе на широкия главен булевард, който водеше към останалата част от града. Идрис бе положил ръката си върху моята, както винаги, и опрял брадичка на другата.
Ако Марам беше в северните райони на Андала, надали щеше да има такова значение. Те бяха по-безопасни, антиватийски настроения почти не съществуваха. Разполагаха с малко ресурси и внедряването им във ватийското общество беше минало бързо и безпроблемно. Но столицата Уалили беше седалището на кралското семейство. Жителите му обичаха кралица Наджат — както бедните, така и богатите. Тя беше техният идол — млада, красива и неумолима.
В техните очи Марам беше върхът на обидата, осквернила дома им. Тя покваряваше кръвта им. Предполагах, че това е основната причина Матис да обича толкова много да парадира с нея. Щом не можеше да качи чистокръвната си ватийска дъщеря на престола, щеше да си го връща, като напомня на всички каква цена трябваше да платят, задето са били победени. Идрис изглеждаше по-тъжен от всякога — бледо подобие на човека, когото познавах.
— Идрис?
— Семейството ми — или поне това, което е останало от него — живее в Ал Хосеима — каза той и пак извърна лице.
Поклатих глава.
— Не разбирам.
— Ватийците го наричат „източните райони“ — обясни той, а когато стиснах ръката му по-силно, добави: — Да. Сега разбираш.
— Присъствах на събранието на Съвета вместо Марам — казах аз.
Бях се преместила по-близо до него, за да усещам топлината му през тъканта на кафтана си. Само бегло ми бе минало през ум, че семейството на Идрис се намира там, и не бях обмисляла как ще им се отрази това. Жегна ме вина, когато си спомних каква роля бях изиграла за решението на Матис.
Идрис прокара длан през лицето си. Сега, след като ми беше казал, тревогата и страхът му сякаш бяха нараснали още повече.