— Не разбирам защо някой там би рискувал второ клане. Чистката не беше толкова отдавна, че да не си го спомнят. Знам, че никой не е забравил.
„По-добре смърт, отколкото робство.“ Хуснаин го беше казал веднъж, когато се разгневи на Азиз — това беше тема, спорна за всички ни, но най-вече за тях, двамата. Тогава си бях помислила, че думите му са продиктувани от безразсъдната смелост, типична за младостта, и че след още няколко години пламенният му нрав ще се смири. Но имаше хора, които вярваха в това. Които биха предпочели да умрат вместо да страдат под чуждо владичество. Хора, които по-скоро биха рискували живота си с надеждата, че децата им може да доживеят едно по-добро бъдеще.
Аз бях станала една от тях.
— Проблемът не е твой — каза принцът внезапно. — Ще стане каквото ще става.
— Разбира се, че е мой проблем — казах и обърнах лицето му така, че очите ни да се срещнат отново. — Приятелите ги е грижа един за друг.
Той се усмихна широко.
— Приятели? — повтори тихо.
— Повече от приятели — казах, а той целуна вътрешната страна на дланта ми. — Защо не ги посетиш? Това би помогнало, нали?
Стиснах ръка, сякаш да задържа целувката му. Имах чувството, че са минали цели векове, откакто го бях видяла за последно. Ненавиждах ограниченията, с които трябваше да се съобразяваме. Срещите ни зависеха напълно от решенията на Марам и Надин къде да ме изпратят и от това дали той щеше да бъде там. Искаше ми се да мога да го виждам по-често, но от самото начало знаех, че нещата не зависят от мен. Шепнех, за да не ни чуят стражите извън купето на каретата — поредното ограничение.
— Не… не се бях сещал за това — каза той. — Би им вдъхнало кураж, ако не друго. Скоро ще настъпи сто и шестият рожден ден на леля ми и Марам не би отхвърлила молбата ми да я посетя по този повод.
— Би ли отишла? — попитах, като внимавах да поддържам гласа си спокоен.
— Не зная — намръщи се той. — Сигурно знаеш какво е отношението й към роднините й в Андала.
Кимнах.
— И все пак ще е хубаво както за теб, така и за тях — казах аз, като стиснах леко ръката му. — Присъствието ти ще ги успокои. А и ще бъдеш в безопасност на Ал Хосеима — решиха да съсредоточат нападението по-далеч по крайбрежието.
Той погали бузата ми, наведе се и ме целуна по челото. Известно време единственият звук в каретата беше приглушеният шум на самия град. По лицето на Идрис бе изписана вътрешна борба, сякаш не можеше да овладее чувствата си.
— Какво има?
— Ти… — започна той. — Ти си ми голяма утеха, Амани.
С усилие потиснах насмешката си.
— Утеха? Това ли е всичко?
Той отвори уста, но аз поклатих глава.
— Само се шегувах. Няма нужда да отговаряш.
— Ела с мен — каза той изведнъж.
— Какво?
— В Ал Хосеима. Моля те!
Понечих да му обясня защо това е ужасна идея, но спрях. Не беше ужасна идея. Разполагахме с толкова малко време заедно и това… Това би било прекрасно. И може би щях да успея да се откъсна от останалите за известно време, за да предам информацията на някой от агентите на Аринаас в източните райони.
— Добре — казах накрая. — Ще се опитам.
Речта — обръщението към народа на Уалили — трябваше да бъде произнесена в един обедняващ квартал на града. Според картата, която Тала ми показа, мястото беше търговска област — някога процъфтяваща и оживена. Но бизнесът беше преминал в ръцете на ватийците и макар че много от местните търговци успяваха да се прехранват, положението явно беше доста различно от някогашното.
Ел Мактабатил „Фихри“ беше просъществувала в продължение на две хиляди години и съхраняваше архив литература от цял свят. Там се пазеше най-голямата колекция кушаилски стихове, преди ватийците да унищожат библиотеката. За неин заместител се използваше постройка, която дори не се намираше в близост до нея и която съдържаше само статистически данни за населението и записки по история на окупацията.
Двамата с Идрис бяхме застанали точно до издигнатата платформа, под която се бяха събрали хората. Всички жители на квартала бяха задължени да присъстват и сега се бяха подредили пред нас — тихи, облечени в официални, но тъмни дрехи, и изпълнени с ненавист. Усещах напрежението и шепота, които изпълваха въздуха — разпознавах ги от времената, която самата аз бях принудена да присъствам на подобни събития. От двете страни на улицата, на която се бяха събрали андаланците, бяха подредени високи скамейки, сякаш ватийците, които щяха да ги заемат, очакваха да се насладят на някакво зрелище.
Над платформата се издигаше огромна статуя на Масиния. Неволно направих крачка напред. Имаше много начини, по които обичаха да я изобразяват — в екстаз, с отворена книга в скута, с взор, обърнат към небето. Но никога не я бях виждала такава — с вдигнати към небето ръце и с воал, спуснат пред лицето й чак до земята. Ако не беше „Заветът“ в краката й, нямаше да съм сигурна, че е Масиния.