Статуята беше красиво изваяна от камък, но при все това зловеща на вид. Имах усещането, че всеки момент може да вдигне воала и да тръгне към нас. Беше нетрадиционна и необичайна и вместо да предизвика у мен радостта, която винаги изпитвах, когато я видех, ме накара да се почувствам неспокойна. Може би това беше причината ватийците да са я оставили невредима.
Поех дълбоко дъх и стиснах ръката на Идрис.
— Спокойно — прошепна той в ухото ми. — Всичко ще е наред. Тук съм.
Кимнах и застанах до стълбите към платформата с Идрис плътно зад мен.
— Братя андаланци — заговори един андалански сановник, наведен над подиума. — За мен е чест да приветствам Нейно кралско височество Марам вак Матис сред нас. Неизменното благоволение и щедрост на нашия покровител ни изпълват с признателност, която не може да бъде изразена с думи.
Андаланците останаха тихи и мълчаливи. Откъслечните аплодисменти дойдоха от неколцина ватийци и андаланските махзени, застанали от двете им страни. Наблюдавах с безизразно лице, докато сановникът приключи с речта си и ми направи знак да се кача на подиума.
Шепотът се засили, докато се изкачвах по стълбите, но се смени със злокобна тишина, когато потупах холочетеца пред себе си с показалец, за да отворя записките по речта си.
— Днешният ден бележи едно щастливо събитие — започнах с висок глас. — Първото от много такива, първото откриване на библиотека в Уалили от над десетилетие насам. Символ на безценната сила на знанието и способността ни да продължаваме напред, обединени като един пред лицето на трудностите.
Говорех с гласа на Марам, но моите чувства бяха основата, около която се беше оформила речта. Избягвах да споменавам ватийците и се надявах, че когато видеха Марам — когато видеха мен — да носи стария андалански печат, онези, които бяха станали свидетели на поругаването на предишната библиотека, щяха да бъдат обнадеждени и щяха да си спомнят за надеждите и издръжливостта ни. Още повече се надявах Марам да се замисли над думите, които ми беше помогнала да напиша, и да си представи свят без жестокостите, за които бе станало причина господството на баща й.
Слаба надежда, помислих си, докато обхождах с поглед тълпата. Но важна — ако Марам можеше да се превърне във владетеля, който баща й така и не беше успял да стане, владетеля, който майка й бе желала да бъде, имаше надежда за нас — за всички нас.
Нали така? Трябваше да вярвам в това.
30
Денят сякаш се точеше по-бавно от обикновено. Тала беше минала сутринта да види как съм, но когато забеляза отнесения ми поглед, остави един чайник с чай и си тръгна. Почти се бях отказала от целта да бия компютъра на шатрандж, когато прозвуча кралският звънец — известяваше, че е пристигнал член на кралското семейство.
— Ваше Височество! — казах аз и се изправих на крака, щом се появи Марам. — Как мога да бъда полезна?
Изненадах се, когато тя сведе поглед, сякаш се срамуваше от онова, което иска да ме помоли.
— Не мога да помоля готвачите да ми сготвят… Дори не знам как се нарича.
Прехапах устни, за да не се усмихна.
— Разбирам. Гладна сте.
Тя отметна глава, сякаш ме предизвикваше да се засмея.
— Да.
— Същото ястие ли?
— Изненадай ме.
Направих харира[10] и милуи[11] — бяха бързи, лесни и, както се надявах, най-вероятно щяха да останат незабелязани от прислугата в кухнята. Марам седеше на същото място като преди и ме наблюдаваше как следя супата, докато не завря на слабия огън. После насочих вниманието си към палачинките.
— Трябва да ми дадеш да помогна — каза тя и изцъка с език нетърпеливо. — Няма защо да си толкова изненадана. Добре тогава, оттеглям предложението си.
— Не — казах аз и с усилие се сдържах да не се разсмея. — Моля ви, елате. Може да обръщате милуите.
— Мога много повече от това — каза тя с докачлив, почти детински тон, но въпреки това й нямах доверие да се заеме с друго.
— Нека първо опитаме с тях.
Марам бягаше от горещината, която се излъчваше от тигана, бавеше се твърде много, преди да го обърне, и не една палачинка се озова на пода.
— Ето — казах накрая и й подадох чиста кърпа. — Щом толкова ви е страх от огъня, използвайте това.