Тя се втренчи продължително в кърпата.
— Как може това да предпази пръстите ми?
— Няма — обясних аз, — но може и да ви заблуди. Освен това майка ми все повтаряше, че няма как да се научиш, без да се изгориш поне веднъж.
— Звучи като казано от очарователна жена.
— Не повече от всяка друга майка в селото — усмихнах се аз.
И принцесата отново се съсредоточи върху палачинките. И все пак забелязах няколко несвойствени за нея неща — беше мълчалива, а когато не гризеше крайчеца на палеца си, засмукваше нервно долната си устна. Марам винаги бе демонстрирала забележителното умение да изразява или пълна апатия, или извънмерен гняв, притеснението не беше чувство, което да съм наблюдавала у нея до този момент.
— Всичко наред ли е?
Очите й се разшириха.
— Какво? Разбира се, че е наред.
— Палецът все още е в устата ви.
Тя го измъкна рязко и скри ръка в полата си. За секунда не каза нищо, само впери ядосан поглед в мен.
— Знаеш, че трябва да придружа Идрис до източните райони, нали?
— За пръв път чувам — излъгах. — Има ли причина да отивате с него?
Тя се обърна настрани и се заигра с пръстена си.
— Майка ми… Майка ми го е включила в условията към завещанието си. Семействата им са били близки. Или поне така предполагам. Искала е да ги посещавам.
— Аха — успях да изрека аз.
— Всички ме мразят. Наистина. Страшно. Силно.
Вероятно беше глупаво от моя страна да се учудвам толкова. И все пак.
— Защо?
Марам явно беше на същото мнение като мен, защото ме измери с поглед, който би ме накарал да трепна — преди няколко месеца.
— Заради дребния проблем с баща ми може би? — каза тя. — Трябва да спреш да се изумяваш чак толкова. Всички ме мразят. Свикнала съм.
— Но те… Това е народът на майка ти — казах, без да се замисля.
— Не смятам, че някой вижда нещата по този начин.
Не бях сигурна защо, но ми беше трудно да го повярвам. Знаех точно каква е Марам. Бях изпитала жестокостта й на собствен гръб. Но както ми беше показало запознанството с вдовицата, много от андаланските членове на семейството й скърбяха за загубата й. Само жесток човек би съдил едно дете заради постъпките на родителите му. И макар че Марам се беше доказала като достоен наследник на режима на Матис, хората, които бяха наясно с положението — с това как я бяха третирали всички на Луна-Ваксор, включително собствената й полусестра — нямаше да я мразят за това. Нали?
— Ти си късметлийка — каза тя.
— Така ли?
— Знаеш точно къде ти е мястото. Имаш семейството си, традициите и никой… никой не ти крещи да бъдеш нещо друго. Всичко, което ватийските ми роднини виждат в мен, е низшата кръв, която тече във вените ми. Където и да отида, се държат с мен като с лоша поличба, която ще им донесе само нещастие.
Беше странно да усетя такъв силен прилив на съжаление към Марам. Но двете с нея бяхме извървели дълъг път. Докоснах я по ръката, без да искам позволение, и изчаках да ме погледне.
— Можете да изберете каква да бъдете — казах й. — Можете да изберете в какво ще се превърнете.
Тя изсумтя.
— Всички вече са решили какво няма да бъда — не съм ватийка, не съм и андаланка.
Стиснах ръката й леко.
— Вие сте родната дъщеря на последната кралица на Андала. Нямат думата относно това каква сте.
Изненадах се, когато принцесата вдигна обсипаната си с пръстени ръка и я положи върху моята, въпреки че все още отказваше да срещне погледа ми.
— Знам, че не е честно от моя страна да го казвам, но… радвам се, че си тук. Радвам се, че си ти. Не мисля, че има друг, който би проявил добрина към мен след онова, което направих.
Нямаше какво да отговоря. Не можех да й кажа защо съм толкова мила, какво съм прозряла. Тя щеше да ме възненавиди, задето я съжалявам и се тревожа така.
— Защо не отида вместо вас? — предложих.
Бях се усъвършенствала в изкуството да контролирам лицето и тона си и това ми служеше отлично с принцесата. Трябваше аз да отида в източните райони, за да предам информацията на агента на Аринаас. Исках и да прекарам още време с Идрис. Но за своя собствена изненада установих и че искам да й помогна. Независимо от всичко, което ми беше сторила, сега виждах пред себе си само едно уплашено момиче, което не иска да се сблъска с неодобрението на собственото си семейство или още по-лошо — с тяхното отхвърляне.
— Наистина ли?
Гласът й прозвуча като на малко дете — по-млад дори от моя.
— Наистина — казах и побутнах леко рамото й със своето.