Гласът му отекна така, сякаш в него имаше човек, който говори през метална тръба. По гърба ми полазиха ледени тръпки, но пристъпих напред.
— Недей — каза Хуснаин и ме стисна още по-силно за лакътя.
— Не ставай глупав — изсъсках. — Ами ако ни сканират и установят, че съм излъгала? По-добре да ида сега и да се свърши.
Разбирах страха му. Всички бяхме чували историите — ватийците се появяваха без предупреждение, когато твърде много от нас се събираха на едно място. Бояха се от евентуален бунт, а където се срещат мнозина, бързо възникват бунтове — или поне такова беше тяхното мнение. Баща ми накуцваше, защото беше присъствал на такова събиране на млади години, а имаше и хора — включително по-големия брат на баща ми — които изчезваха и не се завръщаха. Бях прекалено малка, за да си спомням кой знае какво, но познавах пулсиращия страх, който натежаваше в гърдите ти, когато дроидите нахлуеха в някоя сграда. Познати ми бяха виковете на жените, които знаеха, че вероятно ще останат вдовици.
Хуснаин явно се готвеше да протестира, изкривил лице от гняв.
— Нямат право!
Ватийците никога не бяха прекъсвали навечерието на пълнолетието — празник, посветен на щастието на младите хора в селата ни — сега, когато бяхме останали толкова малко. Или поне не го бяха правили досега.
— Така или иначе го правят — потупах го по ръката. — Пусни ме и скоро всичко ще отмине. Обещавам.
Хуснаин явно се поколеба, но после ме пусна. Бяхме близки, защото си приличахме в толкова много отношения. Но в това бяхме различни. Аз разбирах света, в който живеехме, последствията от отказа да се подчиниш. А Хуснаин… Той не обичаше да се прекланя пред когото и да било и най-вече — пред несправедливите. По-скоро би рискувал живота си в името на една идея, вместо да оцелее, за да доживее да продължи да се бори и на следващия ден.
Хората в помещението се разделиха мълчаливо — момичетата на посочената възраст минаха вляво, а останалите останаха отдясно. Въздухът беше станал задушен и вече не напомняше мъгла като от приятен сън. Сега приличаше повече на погребален покров.
Два от дроидите се приближиха към нас и започнаха да ни разделят — една напред, друга назад. Кхадижа беше застанала до мен и двете се държахме за ръка, вкопчени така силно, сякаш пръстите ни щяха да се счупят.
Прясно татуираният даан лъщеше на бузите и челото й на светлината от факлите — струваше ми се, че никога преди не е изглеждала така красива. Тя стисна дланта ми още веднъж. Лицето й беше също толкова безизразно, колкото и моето. Нямаше обучение, което да ни подготви за момента, в който ще се изправим срещу дроидите на ватийците, но всички знаехме какво да правим. Не биваше да показваме никакъв страх, никакви чувства — нищо, което да ги накара да спрат поглед върху теб.
На всеки няколко секунди от двата дроида се разнасяше по-високо бръмчене, а после — остро изпиукване, преди да минат на следващото момиче. Едва когато останаха само няколко момичета, преди да дойде нашият ред, осъзнах какво правят — широк зелен лъч сканираше лицето на всяка девойка, преди пиукането да извести, че могат да я пуснат. Явно търсеха някого.
Сякаш чух гласа на Азиз, който ме предупреждаваше за издирванията на бунтовниците, за опасността да те сметнат за техен помощник или съмишленик. Тук нямаше бунтовници — само жителите на едно земеделско селце, които щяха да загиват от глад през идните месеци заради изпепеленото им препитание. Обходих присъстващите с поглед. Ето го Адил, майстора на парфюми, куц с единия крак. Ибн Хазм, последния член на семейство, което се числеше сред по-заможните преди войната. Родителите на Кхадижа, фермери и берачи на плодове. На всички тук им беше известна цената на участието в подмолни действия против ватийците. Никой тук не би поел такъв риск.
Останах неподвижна, вперила поглед в една от мъждукащите факли, когато единият дроид пристъпи пред мен, наведе се напред и сканира лицето ми. Звукът, който издаде миг по-късно, не беше острото пиукане, а силно дрънчене — като от аларма. Остана приведен пред мен, сякаш замръзнал от объркване. Сърцето ми подскочи — да се отличаваш от останалите, никога не беше добър знак. Да бъдеш различен означаваше да чуеш как ватийците нахлуват в дома ти посреднощ.
Хвърлих поглед към вратата, през която бяха влезли, а после — към задния изход. Ако се затичах, нямаше да успея да стигна навреме и сигурно при гонитбата щяха да ранят или убият някои от приятелите, които ме заобикаляха.
— Отведете я — каза дроидът.
— Не! — чу се гласът на Хуснаин, който си проправи път през тълпата, докато не застана до мен. — Няма да ви позволя.