— А каква е тази миризма? — попита тя секунда по-късно.
Въздъхнах.
— Прегорихте палачинката.
Все пак обядът не беше съсипан. Супата беше готова, затова взехме неопропастените палачинки, чая и две купички и отидохме в двора. Хранехме се в уютна тишина. За пръв път не се усещаше напрежение или страх. Чувството беше особено, но ми допадаше.
От време на време тя си играеше с едно колие, което не бях виждала — разхождаше златния медальон ту нагоре, ту надолу по верижката между пръстите си.
— Исках да те питам нещо — каза изведнъж, улови медальона с една ръка и обви пръсти около него.
— Разбира се.
Тя свали колието от шията си и ми го подаде. Златната висулка се залюля бавно насам-натам.
— Можеш ли… Знаеш ли какво е?
Огледах го по-отблизо и вдигнах вежди.
— Вероятно не по-добре от вас…
Но когато го обърнах, гласът ми секна.
— Какво? Какво е?
— Нищо — засмях се аз. — Това е кралски печат. Ако бяхте родена преди окупацията, щяхте да имате същия знак, татуиран на гърба.
Марам завъртя очи.
— Благодаря за гениалното умозаключение. Поне това ми беше ясно заради руха на лицевата страна.
— Не е рух. Теслит е.
— Какво?
— Теслит — повторих аз. — Птицата-покровител на рода Зияд е теслит. А на гърба е изписано името ви и тези думи: „Бях белязана преди съпруга си. Ще бъда белязана и след него“.
— Какво изобщо значи това?
— Цитат, който приписват на Масиния — тя е имала белег със златист цвят на гърба. Мнозина го приели като знак от Дихиа, че я е избрал да бъде Негова пророчица преди смъртта на съпруга й. Историците обичат да твърдят, че смъртта му е била определящият фактор за нейния път, но не е така.
Марам се наведе напред.
— А защо да е нещо особено това?
— Печатите са като даани. Обозначават семейството, наследството и вярата — всички неща, които кушаилците ценят. Човекът, направил този печат, е искал да го цените повече от всичко друго.
— Прекрасно — проточи тя, като го взе обратно. — Майка ми е искала да запомня, че е мразела баща ми.
Опитах се да устоя на желанието си да се засмея.
— Цитатът не означава това.
— Просвети ме тогава.
— Масиния е обичала съпруга си дълбоко. Според мнозина, той принадлежал на по-нисша класа, а тя била тазалжитка. Омъжила се за него тайно. Това е нечувано — дори до днес.
— Еи?
— Това означава, че нейната… Че вашата същност не се определя от мъжете в живота ви, независимо колко силни са те. Живяла сте преди тях и ще продължите да живеете след тях. Не можете да ги оставите да определят жизнения ви път.
Тя се вгледа замислено в печата.
— В края на краищата тя е изчезнала, нали?
Кимнах.
— Видели я още веднъж след това, но по-добре известната теория гласи, че народът на майка й я върнал обратно у дома и след това било невъзможно да я проследят.
Марам се подсмихна.
— А какво гласи по-малко известната?
— Че теслитът, който носела със себе си, разкрил истинската си същност на дух и й предложил да я отведе в небесното си кралство.
Ехидната усмивка стана искрена, копнежна. Печатът беше протъркан, вече изтънял и загладен на места. Явно беше, че го държи у себе си, когато може. Майка й сигурно го беше поръчала и й го беше подарила лично. Родителите решаваха как да изглежда даанът на децата им и предполагах, че с кхитаамите на благородниците е същото.
— Втората ми харесва повече.
— Баба ви може да знае още за печата — казах вместо отговор. — Онова, което аз знам, идва от книгите по история. А вашата баба е кралска особа. Тя със сигурност е определила как да изглежда печатът на майка ви.
Марам не каза нищо, но продължи да се взира упорито в медальона. Искаше ми се да я попитам за какво си мисли, но предполагах, че и без това й е било достатъчно трудно да ме попита за значението на печата. Майка й й беше оставила нещо безценно, не исках да отвличам вниманието й от това. А впоследствие то можеше да послужи за мост между нея и баба й — бил той и нестабилен.
Накрая тя вдигна очи, в които се четеше далечно и леко объркано изражение, и разтърси глава. Не казах нищо, но посочих към чинията й. Тя си сложи пак колието и се върна към ястието.
След като Марам си тръгна, измих чиниите и другите съдове, прибрах останалото от храната и се върнах в стаята си.
Мразех това място, мразех Надин, мразех онова, което ми бяха причинили. Бях преобразена — превърната в момиче, което семейството му не би могло да познае. Но бях открила… Бях открила толкова много нови неща и не знаех дали бих заменила едното срещу другото. Момичето, което бях, срещу всичко останало. И ако — когато — бунтовниците победят, къде ще отида? Къде щеше да отиде Марам?