И трябваше ли въстанието да жертва принцесата в името на свободата? Тя можеше да се превърне в ценен съюзник — водач, който никой не би отхвърлил.
Издърпах собственото си колие изпод роклята и залепих мъничкия предавател зад ухото си. Усетих как се загрява бързо, а секунда по-късно чух изпиукване.
— Да?
— Аз съм. Имам новини.
— Има ли някаква промяна? — попита Аринаас. — Или просто ти липсвам?
Засмях се.
— Има промяна. Марам ще се присъедини към пътуването до източните райони.
— В момента не целим да й направим нещо.
— Нито пък трябва — казах аз остро. — Но се реши аз да замина вместо нея.
— И можеш да донесеш данните, които открадна от залата на Съвета?
— Да.
Тя си пое дъх рязко.
— Амани! Да изнесеш нещо такова от Зияана… би представлявало огромен риск за теб.
— Всичко представлява огромен риск, нали?
— Ще изпратим някого да го вземе — каза Аринаас накрая. — Пази се през идните дни, чуваш ли?
— Ти също, Аринаас.
31
Няколко дни по-късно аз, Идрис и малобройната ни свита се качихме на един от пътническите кораби и отпътувахме на изток, към Ал Хосеима. Макар истинските намерения на Идрис да бяха да провери как са семейството и домът му, щяхме да пристигнем на рождения ден на пралеля му. От последното му посещение бяха изминали три години и можех да доловя нервното напрежение, което го обзе, щом корабът се приземи с меко съскане.
Повечето хора от семейство Салих бяха избити, но неколцина от чичовците и лелите на Идрис бяха оцелели. Родът им, който някога наброявал хиляди, сега възлизаше на малко над сто души — повечето от които бяха или много малки, или много стари. Идрис познаваше младите по-добре от старите — ватийците му бяха позволили да поддържа връзка с братовчедите си, но не и с онези свои роднини, които може би още изпитваха преданост към предишните владетели.
Леля му бе доживяла да празнува сто и шестия си рожден ден. Изумявах се, че някой е в състояние да оцелее така дълго. Повечето възрастни в селото ми не надвишаваха шейсетгодишна възраст. Бедността и войната не способстваха за дълголетието.
Почетната гостенка Наима седеше на челното място в официалната зала, заобиколена от двете страни от сестри и племеннички. Беше дребна жена, наподобяваща повече птица, с остър поглед и още по-остър нос. Раменете й бяха превити, а устните — силно свити. Даанът на лицето й вече беше избледнял до светлозелено — никога не го бяха опреснявали. Помещението беше пълно с жени — предполагах, че това са всички женски представители, останали от рода Салих, от най-младите до най-възрастните. Само най-старите сред тях, като Наима, имаха даани. Също като матриарха си, те бяха пременени в шарени одежди и обикаляха из стаята, шепнеха и се смееха приглушено. Както обикновено се случваше, когато биваха заобиколени от толкова много жени, мъжете се бяха събрали в дъното и окупирали масичките с чая.
Аз пък бях застанала до един прозорец, с гръб към повечето от тях.
Навън се виждаше вече западащият град Ал Хосеима. В древността и през времената преди окупацията той винаги е бил един от най-великите мегаполиси на планетата. Лъвовете на Ал Хосеима владееха земите от северното крайбрежие чак до южните райони на континента. А когато бяха сключили брачни съюзи с рода на Зиядите, заедно бяха сформирали най-многобройната армия, която светът беше виждал. Бяха поели на поход през планетата и завоювали всичко по пътя си, докато не беше останало нищо. А сега тук имаше повече прахоляк, отколкото хора. Никой не можеше да си позволи да отдели средства, за да оправи пътищата или къщите. Разходите по системата за филтриране на отровената вода едва не бяха разорили града.
В далечината виждах червени пламъци — открояваха се на хоризонта, тук-там забулени от пушека. През целия ден наблюдавах непрекъсната върволица бежанци, които бяха избягали от крайбрежието с най-необходимото от покъщнината си с надеждата, че ще бъдат в безопасност по-навътре на континента. Далеч от бунтовниците и пожарите.
До този момент ватийските бомбардировки бяха ограничени до два града: Сиди Уалид и Тайрут. Но бунтовниците не се бяха примирили без борба и бяха отвърнали на удара, дори и без информацията, която тепърва трябваше да им предам. Бунтовническото знаме още висеше от снежнобялата кула в центъра на Гажлан, или поне така гласяха оскъдните новини, които бях получила. А и вече разбирах ватийците малко по-добре — но вместо това да ме успокои, ме тревожеше още по-силно. Щяха да реагират като звяр, хванат натясно, и щяха да си отмъстят на останалото население, ако късметът останеше на страната на въстанието. Данните, с които разполагах, бяха единственото, което стоеше между бунтовниците и сигурната смърт. Аринаас съзнаваше това не по-зле от мен и вече ми беше уредила среща с агента си в полунощ.