— Трябва да ядеш повече — каза тя на ватийски с тежък акцент. — Ако искаш да си в състояние да родиш дъщери.
— Защо дъщери?
— Само дъщерите ти ще имат волята да издържат на бъдещето. Затова те е родила майка ти.
— Искам — отговорих аз тихо, — да имам тази воля.
Наима застина, а хватката й се стегна едва забележимо. Не бях казала нещо прекалено — вече познавах Марам, знаех как се чувства. Тя искаше да постъпи както е правилно, искаше семейството на майка й да я обича. Просто се боеше. Знаех, че ако имаше тази възможност, ако дадеше на семейството на майка си тази възможност, те щяха да я обикнат. А любовта им и надеждата й може би щяха да я превърнат в кралица, която андаланците няма да мразят и от която няма да се боят.
— Промяната изисква смелост, дете — каза тя така тихо, че останалите да не я чуят. — Ти си смела. Като майка си. Виждам това. Идвай ни на гости по-често.
Кимнах и тя най-после ме пусна. Върнах се на мястото си на подиума с разтуптяно сърце, но продължавах да усещам погледа й през цялата вечер след това. Когато вдигнах очи, видях, че в изражението й е настъпила необичайна промяна — струваше ми се съсредоточено и почти обнадеждено, сякаш гледаше напълно различен човек. Сякаш вместо Марам виждаше Наджат и това й вдъхваше вяра.
Празненството продължи сякаш цяла вечност. Леля Наима ме задържа на подиума до себе си, а когато й омръзна да говори на ватийски, накара младото момиче до мен да й превежда от кушаилски. Странно ми беше да се преструвам, че не я разбирам, докато ми говореше. Поне веднъж се улових, че отварям уста да отговоря, преди тя да е приключила, но прехапах език в последния момент. Когато най-накрая бях освободена да се върна в покоите, които делях с Идрис, бях като изцедена.
Идрис стоеше пред широкия прозорец в дневната, а мекото сияние на залязващото слънце очертаваше силуета му.
— Къде изчезна? — попитах го и затворих вратата след себе си. — Леля ти ме следи изкъсо през цялото увеселение.
Той се позасмя леко.
— Извинявай. Не исках да те изоставям с нея.
— Не отговори на въпроса ми — подразних го шеговито аз и положих ръка на рамото му.
— О! — възкликна той.
— Добре ли си? — попитах разтревожено.
— Отидох в мавзолея — каза той след кратка пауза. — Родителите ми са погребани там заедно с братята и сестрите ми.
Поколебах се. Досега не ми беше казвал нищо за братя или сестри — всичко, което знаех за тях, бях научила от Тала, когато ми разказа за нощта на Чистката.
— Идрис…
Той най-после ме погледна.
— Тази година беше по-лесно — каза, като опря длан върху моята. — Никога не е лесно, но… Тази година беше по-лесно. С теб.
Усмихнах се.
— Как са братовчедите ти?
— Доколкото добре могат да бъдат при тези обстоятелства — отговори той и пусна ръката ми. — По-малките все питат кога ще остана да живея тук.
Нямаше какво да отговоря на това. Определено не можех да му кажа, че един ден това може би ще бъде възможно. Предполагах, че за Идрис това бъдеще не съществува. Вместо това го целунах по бузата, след което отидох да си сваля бижутата и да се преоблека в по-удобни дрехи. Когато се върнах, той вече беше свалил сакото и обувките си и седеше в нишата до прозореца. До него беше оставена книга — голям формат, но тънка.
— Намерих я наскоро — каза той, когато седнах до него. — Откакто поправи ужасния ми превод, се сетих за нея. Искам да ти я подаря.
Протегна я към мен, а аз се втренчих смаяно. По надписа на гръбчето виждах, че е на кушаилски, и явно беше много стара. Почти колкото свитъка стихове, който Хуснаин ми бе дал преди толкова месеци.
— Беше на майка ми — добави той.
Вдигнах рязко глава, за да срещна погледа му.
— Какво?
Не можех да я приема. Той трябваше да знае, че не мога да задържа за себе си нещо, принадлежало на майка му. Независимо колко я исках, независимо колко много означаваше това за него или за двама ни. Идрис не знаеше за поемите, които Хуснаин ми беше подарил в навечерието на пълнолетието ми, нямаше как да се досети колко скъп би бил за мен втори том такива стихове.
— Какво е? — попитах, преди да успея да се спра.
Той се усмихна широко.
— Стихосбирка на кушаилски. Майка ми и баща ми много обичаха да си ги четат един на друг.
— Идрис! — прошепнах едва чуто и протегнах ръка към книгата.