Не можех. Не биваше. Беше опасно притежание — неоспоримо доказателство за чувствата, които изпитвахме един към друг.
— Фурат каза, че щом познаваш старата поезия, значи много я обичаш. Че… че вече е много трудно да се сдобие човек с нещо такова.
Откъснах очи от корицата с усилие и го погледнах. Усмихваше ми се така широко и ме гледаше, сякаш му доставяше удоволствие да види колко искам стихосбирката. Сякаш моето щастие носеше щастие и на него.
— Не можеш да ми подариш такова нещо — опитах аз отново.
— Грубо е да се отхвърлят подаръци — възрази той, побутна я към мен и сключи ръцете ми върху нея.
Целунах го — бързо и скришно — и притиснах книгата към гърдите си. Той се ухили още по-широко, наведе глава към мен и притисна устните си към моите по-продължително.
— Благодаря ти — прошепнах.
— Нека ти донесе много радост, Амани.
На следващата сутрин слязохме в конюшните, където два коня вече ни очакваха. Не обърнах внимание на изненадата, която се изписа на лицето му, когато се качих на седлото, без да поема протегнатата му ръка.
— Ти си пълна с изненади — отбеляза той, докато се качваше на своя кон.
— Не бих казала — усмихнах се в отговор. — Как смяташ, че се придвижвах, преди да попадна в Зияана?
Нямаше стражи, но го бях видяла да взема един фазер. Поведе ни през града, а после — отвъд границите му, към пустинята.
Не бях виждала снимки на Ал Хосеима отпреди окупацията, затова нямах база за сравнение, но можех да си представя отминалия му разкош. Високите стени на града, както и четирите порти, все още бяха тук, макар и запуснати и покрити с пясък от пустинята. В центъра на града нямаше крепост на Салихите, а дихийски храм и завията му. Улиците бяха тесни и претъпкани и не можех да си представя по тях да мине карета. Където и да погледнех, виждах доказателства, които говореха, че градът е оцелял поне хиляда години и е трябвало да оцелее поне още толкова. Избелелите мозайки, с които бяха украсени преддверията, празните фонтани, гравирани с пустинни цветя, изобразени в античен стил, и още, и още…
Въпреки късното лято въздухът още беше горещ и сух и нямаше никакви водоеми, които да смекчат това. Пустинята се простираше пред нас сякаш безкрайно — неизменно море от оранжево и златисто.
— Сигурен ли си, че сме в безопасност без стражи?
— Тук няма никого — отвърна той. — На цели километри около нас. Запасите от вода са намалели наполовина — вече ходят другаде.
Продължихме в почти пълно мълчание. Не пътувахме дълго. Не бе изминал час, когато видях палмови дървета да се открояват на хоризонта до една малка овчарска колиба, леко килната на едната страна. Завързахме конете за прогнил дървен стълб. Вече можех да видя наполовина пресъхналия басейн на оазиса под сянката на дърветата.
— Най-големият ми брат Ишак ме водеше тук — заразказва Идрис, като ме хвана за ръка. — Родителите ми искаха да наемат учител, който да ми покаже как да плувам и да яздя. Ишак отказа — баща ни беше научил него и той държеше на свой ред да научи мен.
— Значи е бил много по-възрастен?
— С дванайсет години. Овчарите, които минаваха оттук, гледаха как принцът на Ал Хосеима обучава по-малкия си брат — каза Идрис и се усмихна. — Харесваха го, задето беше такъв. Не че това му помогна особено в крайна сметка.
Стиснах дланта му и облегнах глава на рамото му.
— Бил е много добър човек.
— Такъв беше. Аз го боготворях, следвах го по петите винаги, щом можех. По време на събранията на Съвета ми правеше място на стола си, за да седна, делеше храната си с мен.
Затвори очи, после добави:
— Когато дойдоха, започнаха от него.
Това значи беше наследството на ватийците. Не бях размишлявала много как махзените са оцелели в режима — малцина от нас имаха време да се тревожат за вишестоящите. Но скръбта на лицето на Идрис беше също толкова истинска, колкото онази, която виждах у родителите си, когато си спомнеха за техните братя и сестри.
— Благодаря, че дойде с мен — каза той най-после.
Не се усмихнах, а вместо това притиснах устни към рамото му.
— Разбира се.
Скоро след това се отправихме обратно към крепостта. Всички се бяха оттеглили за следобедна дрямка в жегата, затова дворецът беше притихнал. Върнахме се в покоите си и Идрис обиколи стаята с бързи леки крачки, за да спусне кепенците срещу прежурящото слънце.
Изтегнах се на един от диваните и той се присъедини към мен малко по-късно с гарафа вода и две чаши. Остави ги на масата и положи глава в скута ми, затворил очи. Не можех да заспя — онова, което бе казал, и начинът, по който бе легнал до мен сега, не ми даваха да се успокоя. Можех да си го представя като дете — малко момче, качено на едър кон, с пълното доверие, че брат му ще го хване, ако падне. Не исках да мисля какво ли е било да види с очите си как му отнемат такъв човек.