Подаръкът му лежеше до гарафата с вода и сякаш ме предизвикваше. На титулната страница имаше посвещение:
„От Итимад — нека тази книга те изпълни с неугасими мисли за мен.“
Намръщих се и прелистих страниците. Итимад е била майка му. Книгата представляваше сбирка с любовни стихотворения — някои от древността, други — по-нови. Почти всички ме караха да се изчервявам. Никога не бях чела такива книги, нито можех дори да си представя да подаря такава стихосбирка някому. Но не можех да я оставя. Голяма част от поемите бяха написани в класически стил и преливаха от страст.
Част от мен се чувстваше като дете, внезапно надникнало в мислите на възрастните жени. Колко млада се чувствах, когато си спомнех за целувката с Идрис! Колко наивни бяха несръчните ми опити да изразя онова, което чувствам! Не можех да си представя да напиша такива думи, камо ли да ги изпратя на някого така, както бяха направили много от тези жени. Но останалата част от мен — онази, която усещаше така отчетливо заспалия в скута ми Идрис, онази, която трябваше да бъде възпирана да не го докосва, сякаш ми принадлежи… Тя не можеше да затвори тънката книга.
И друго:
Подскочих от изненада, когато Идрис обви длан около тила ми, и ахнах стреснато. Пуснах книгата и се втренчих в него с разширени очи, а той придърпа лицето ми надолу към своето. Прокара палец по бузата ми бавно и подчертано, после се усмихна.
— Изчервила си се.
— От жегата е.
Чувствала се бях така и преди. Кожата ми беше сгорещена и някак прекалено тясна, сърцето ми биеше учестено, а зад ребрата си усещах необичаен сладък трепет. Бях се задъхала леко, сякаш бях бягала. Но никога не бях чувала думи или изрази, които да се отнасят до това състояние. Съзнавах ясно, че дори Идрис да нямаше представа какво съм чела, ще познае какво чувствам.
— Амани! — промълви той и седна на дивана.
— Не беше… Не баща ти е подарил тази книга на майка ти — обясних аз, извърнала поглед. — Тя я е подарила на него.
Когато вдигнах очи, видях, че се е ухилил широко. С коса, разчорлена от съня, изглеждаше по-момчешки от всякога — сякаш ръцете го сърбяха да направи някоя лудория.
— Затова ли си се изчервила?
— Не — отвърнах аз малко прекалено бързо. — Да.
— О?! — възкликна той и пак се наведе към мен. — Какво пише в книгата?
— Нищо.
— Амани! — повтори той нежно, увещателно.
— Просто поезия.
Изражението му се смени от объркано към разбиращо само за миг.
— Аха — каза и опря чело в моето.
— Не бива… — започнах аз.
— Нищо не сме направили — прекъсна ме той. — Няма ли да ми прочетеш малко? Дори и на кушаилски? Стиховете трябва да се четат на глас.
— Не и под страх от смъртно наказание — отвърнах аз.
Усетих как се засмя — гърдите му потрепериха под дланта ми, дъхът му погали бузата ми. Една от ръцете му се беше опряла в ребрата ми, а палецът му описваше малки дъги напред-назад по тях. Не беше помръднал и когато примигнах, миглите ми докоснаха леко бузата му.
Строфите отекваха в ума ми, неизличими, непрекъснато на върха на езика ми. Никога не се бях чувствала така изпълнена с остър, болезнен копнеж, който измъчваше и изкушаваше дланите ми. Не биваше — ръцете ми се вдигнаха от гърдите към лицето му и дървената рамка на дивана се впи в гърба ми. Той надвисна над мен, засенчи света и наклони лице така, че…
— Амани!
Пръстите му обхванаха ребрата ми по-плътно. Изражението в очите му накара палците ми да се свият, аленият цвят на бузите ми да се насити още повече, а трепетът в гърдите ми да се изостри до болка. Исках това да свърши — исках стиховете да изчезнат, или пък да прераснат и да се стопят в нещо друго.
— Кажи ми — каза той. — Кажи ми какво искаш.
Поклатих глава, неспособна да проговоря. Копнежът ми никога не ме беше стягал в толкова неумолима хватка. Исках… Дихиа, исках всичко, както ми беше присъщо. Кожата ми, дланите ми, устните ми — всички те изгаряха от желание, от нуждата да се притисна колкото мога по-близо до Идрис, да разпаля неговото желание така, както той бе разпалил моето.