Той се премести по-близо до мен.
Разликата между всяко докосване преди и всяко докосване днес се състоеше в бавния, постепенен начин, по който се развиваше всичко. Острото пронизване на копнежа, който караше кръвта ми да кипи, не беше забравено, нито пък отслабнало. Но сега имаше време да намери най-добрия начин да се нагорещи още повече и най-подходящото място, където да се разгори в мен. Когато Идрис ме придърпа към себе си, потреперих леко и усетих как гореща вълна изпълва цялото ми тяло. Той не се беше променил, но аз сякаш го възприемах по-остро, по-отчетливо; усещах с мъчителна яснота как палецът му мързеливо описва фигури по ръката ми, усещах широките му рамене. И виждах, че ме наблюдава, че забелязва накъде се насочват очите ми, преди да побързам да погледна встрани.
— Баща ми рецитираше стихотворения на майка ми всеки път, когато я разстроеше с нещо — каза той и се наведе леко назад, за да остави повече пространство помежду ни. — А майка ми му казваше, че ако ги използва с мярка, ще имат по-голямо въздействие.
— Често ли му се сърдеше?
Вероятно не, ако можеше да се съди по усмивката на Идрис.
— Не — отговори той. — Или поне не толкова често, колкото той рецитираше любимите си строфи.
Не очаквах самият Идрис да може да ги рецитира. Притиснах длан точно над сърцето му и изведнъж чух думите — разкривени, но прекрасни.
— Мислех, че не говориш кушаилски.
— Това беше майчиният ми език до десетгодишна възраст, Амани — отговори той, като вдигна поглед към мен. — Забравил съм как да говоря на него. През повечето дни не мога да си спомня и как да слушам на него. Но помня тези думи. Просто не мога да си спомня какво означаваха.
— Тя се завърта и на шията й заискряват бисери, пристъпва — гривни впиват се във нежната й кожа — започнах аз тихо. — Слънцето подхранва красотата й, макар и булото от неговата светлина да я е скрило. А страните й, досущ талисмани — огледала на небесата, прекрасни и сияйни.
— Как успя да го преведеш така бързо?
Сведох поглед.
— Известно любовно стихотворение е. Това е само част от него.
Той се привдигна съвсем малко, колкото очите ни да се изравнят. Не можеше да чете на кушаилски, в това бях сигурна — не дотолкова, че да разбере поемите в стихосбирката на майка му. „Няма и нужда“ — помислих си. Трябваше само да погледне лицето ми, да се наведе напред и да остави бавния огън да се разпростре. Целувката му беше нежна, колеблива, сякаш очакваше да се отдръпна всеки момент. Ръцете ми не помръднаха, а когато се отдръпна от мен, реших, че може би ще спре.
Притеглих го към себе си с въздишка, положила длани на раменете му, стиснала плата на ризата му с пръсти. Нямах нужда от думи. Сто жени вече ги бяха изговорили вместо мен.
Изтръпнах, когато си дадох сметка за случващото се. Никога не се бяхме поддавали на изкушението, осъзнах — не и наистина.
Всяка стъпка, всяко докосване, всеки поет дъх беше премерен, внимателен и сдържан. Никога не бях оставяла ръцете си да обходят раменете и ръцете му, нито пък бях отвръщала или искала нещо от него. Тук, сега, аз исках и исках — и той даваше също толкова, колкото взимаше.
Дали Итимад бе съблазнила съпруга си така? Дали беше изпълнила кръвта му с думите на жените от древността и го бе покорила, когато е знаела, че няма да е в състояние да устои? Беше ли изчакала, докато въздухът сякаш не изчезне от дробовете му, докато светът не се превърне в странно ново място, докато всяко докосване не започне да възпламенява така, както тези на Идрис възпламеняваха кожата ми?
Желаех Идрис, желаех лекото като перо докосване, с което проследяваше шията ми, желаех ръцете му на кръста си. Исках звездите да запазят тази тайна така, както бяха запазили тайните на поетесите, да ни закрилят от онези, които искаха да ни разделят. Придърпах го надолу към мен, поглъщайки с поглед отблясъците на слънчевите лъчи, които играеха по кичурите на косата му, видях поглед на момиче, цялото изпълнено със страст, в очите му.
Това не беше половин живот, помислих си, когато той ме целуна отново. Аз му принадлежах, и той ми принадлежеше — бяхме взели това решение. Нищо друго не ми се беше струвало така истинско, откакто се озовах в Зияана. Всяко право на избор ни беше отнето, а пак бяхме открили начин да продължим по път, независим от онзи, който господарите ни бяха предначертали.