Той притисна чело към моето, леко задъхан. Затворих очи и обвих ръце около врата му. Светът навън продължаваше както обикновено, но тук и сега съществувахме само ние, двамата, и онова, което изпитвахме един към друг.
— Амани…
Изхъмках приглушено в отговор.
— Не мога да се оженя за Марам.
Отворих очи рязко и се дръпнах изумена.
— Какво?
— Обичам те — каза той.
Радост ме обзе и изпълни цялото ми същество така, че забравих изненадата.
— Какво? — повторих.
Той се усмихна и хвана ръцете ми в своите.
— Обичам те — повтори.
И се наведе да ме целуне.
— Искам да бъда твой — прошепна, все още притиснат към устните ми. — И ничий друг.
Обхванах лицето му с длани. Беше ме страх да му повярвам.
— Наистина ли?
— Да. Наистина.
Почувствах се като друг човек, когато го целунах отново — сякаш цялата тази радост и копнеж се бяха преплели и ме бяха преобразили в нещо ново. Исках — не само Идрис, а всичко. Всичко, което тези думи обещаваха, всичко, което той искаше да ми даде. Живот извън капана, в който бяхме пленени сега. Не знаех как, а и точно в този момент нямаше значение. Бяхме се врекли един на друг и никой нямаше да е в състояние да разруши тази клетва.
— Обичаш ли ме? — попита той и ме притисна към възглавниците.
— Да — промълвих в отговор на признанието му. — Да.
32
Беше полунощ и дворецът беше замрял. Шумовете, които бях очаквала — пустинните животни, някое голямо семейство, което се готви за сън — липсваха. Долавях свистенето на вятъра, пращенето на огъня в дневната и тихия шепот на плат, докато се обличах. Наметнах сив плащ на раменете си и вдигнах качулката. Носителят с данните беше скрит на сигурно място в кафтана ми. Покрих лицето си и замръзнах, когато случайно зърнах отражението си в огледалото. Едва успях да позная момичето, което ме гледаше от сянката под качулката. Бунтовничка. Шпионка. Дъщерята на фермера от затънтената луна и двойничката на принцесата бяха пълни противоположности.
Поколебах се за миг пред вратата на Идрис. Опиянението ми от следобеда още не се беше разсеяло. Притиснах ръка към ребрата си, когато усетих поредната тръпка на болезнено щастие. Какво би си помислил той, ако знаеше къде отивам? Би ли се ядосал? Би ли ме разбрал?
„Това са въпроси, чиито отговори ще получиш по-късно“ — напомних си.
Коридорите бяха тихи, а светлината на стенните аплици бе приглушена. Придвижвах се възможно най-леко и бързо, забила очи в земята. Агентът на Аринаас не смееше да влезе в самия дворец, особено докато всички смятаха, че Марам нощува в него. Щеше да ми се наложи да сляза до най-ниските нива на двореца и да изляза през тунелите, които водеха до кладенците с питейна вода.
В тунелите не беше така тихо, както в палата — плискането на водата и кухото, глухо потропване на кофите от вятъра изпълваха мрака.
Тази вечер луната беше пълна, а небето — ясно. Лунните лъчи озаряваха входа на тунела и открояваха ясно силуета на агента — строга, сериозна фигура, облечена в черни дрехи, с тюрбан и було, покрити с тънък слой пустинен пясък.
— Ще се върнеш, о, скърбяща — каза той на кушаилски.
— Краката ти ще стъпят в нашата цитадела — отговорих.
Напрегнатите му рамене се отпуснаха леко и той дръпна булото надолу. Дихиа, колко млад беше! Твърде млад, за да е получил даан, твърде млад, за да си пусне брада. На четиринайсет, може би — петнайсет. Но лицето му беше слабо, със закоравяло изражение. Беше страдал — достатъчно, за да поеме риска да стане бунтовник, преди да навърши пълнолетие. Достатъчно, за да не го спрат.
— Е — подкани ме той. — Лицето ти. Да го видя.
Думите му бяха бързи и резки, с тежък акцент. Беше от източните райони.
Излязох от сянката на тунела и дръпнах булото си. Лицето му побеля, а устните му изтъняха като линия от изумление.
— Мислех, че се шегува — каза той дрезгаво. — Дихиа! Ти направо си й одрала кожата.
Не се усмихнах, когато отговорих:
— Това е целта.
Пръстите ми стиснаха малкия носител и го извадиха от роклята.
— Това е пратката, за която си дошъл. Тук има списък на всички депа за муниции на ватийците в източните райони, както и местоположенията на базите и ударните отряди.
Той вдигна вежди изненадан.
— И никой не знае, че си ги взела?
— Научих се да я имитирам доста добре — отвърнах аз. — Така че не. Никой не знае.