Пуснах носителя в дланта му. Беше толкова дребен предмет, но щеше да помогне толкова много за защитата на бунтовниците и цивилните тук. Повече от присъствието на Идрис, повече от всичко друго, което можехме да направим в момента. Войната нямаше да бъде спечелена с осуетяването на една поредица бомбардировки, но щяхме да спасим животи, да подкрепим надеждата у хората. Това беше стъпка напред, стъпка, от която отчаяно се нуждаехме.
— Сиха, якхоя — казах аз, когато той пое малкото пакетче. „Бъди здрав, братко“.
— Барака, якхти — отговори той. „Бъди благословена, сестро.“
33
— И така — каза Марам. — Права ли бях?
Спрях да си играя с полата и вдигнах глава.
Докато ме нямаше, Матис най-после я беше обявил за законна имперска наследница на системата Уамалих и прилежащите й планети. Тя изглеждаше щастлива — бе получила онова, което желаеше. Но имаше моменти, в които улавях, че не изглежда толкова доволна — сякаш тежестта на бъдещите й отговорности й тежеше, погледът й беше отчужден, пръстите й не спираха да си играят нервно с верижката на медальона от майка й. Може би я бях надценила — но донякъде ми се струваше, че е възможно нехайството, с което говореше за бъдещото си възкачване на трона, да е породено от нещо по-дълбоко, което не показваше пред околните. Питах се дали наистина беше повече дъщеря на майка си, отколкото на баща си, но не може да си позволи да се издаде.
Церемонията по официалното потвърждаване на наследството беше утре — подозирах, че са го пришпорили, защото кралят иска да отвлече вниманието на хората от напредъка, който бяха постигнали бунтовниците в източните райони — нападенията и унищоженията на депата за муниции на ватийците. Марам се беше появила в покоите ми с три сандъка, пълни с рокли, под предлог, че иска да й помогна да избере коя да носи на церемонията.
— За какво? — попитах.
— За рода Салих — отвърна тя и продължи да си играе с медальона на шията й. Майчиният й медальон.
— Това сигурно ще ви изуми, Ваше Височество, но не, не бяхте права.
Тя се засмя.
— О, не думай!
— Някои от тях се боят от вас — онези, които са около вашата възраст. Но по-старите… Всички те скърбят за вас.
— Не знаех, че съм починала — вдигна вежда тя.
— Вие… — започнах аз, но млъкнах.
Твърде често забравях, че има граници, които не бива да прекрачвам. Твърде често допусках заблудата, че Марам и аз сме равни.
— Обожавам, когато изведнъж осъзнаеш, че си на път да кажеш нещо невероятно безочливо — провлачи тя. — Малцина притежават това умение. Продължи, моля те.
— Вие приличате на майка си. Мисля, че им е мъчно, задето не ги цените. Семейството е важно — особено за род, който е на път да изчезне.
Тя дори не погледна към мен.
— Добре щеше да бъде, ако се бяха досетили за това, преди да се бяха опитали да се домогнат до властта ми, когато бях дете.
Въпреки резкия й тон пръстите й се бяха вкопчили в медальона така, че кокалчетата бяха побелели. Искаше ми се да й кажа, че никой не я смята за отговорна за окупацията, Чистката или която и да било от злините, сторени от баща й. Никой не виждаше Матис, когато погледнеше към нея — докато тя не започнеше да му подражава. Но нямаше начин да го направя, нямаше как да я уверя. И най-важното от всичко — тя най-вероятно нямаше да се вслуша в думите на едно селско момиче от някоя си там луна. Било то и нейна двойничка. Марам ме наблюдаваше с любопитство и известно объркване.
— Караш ме да си мисля, че бих се радвала, ако имах близначка — каза тя и върза косата си назад. — Истинска сестра, приятелка, а не съперничка.
Улових се, че се усмихвам леко при тези думи.
— По-добре щеше да ви се отрази една по-голяма сестра, струва ми се.
Тя вдигна вежда.
— Защо смяташ така?
— По-големите братя и сестри защитават по-малките. Или поне добрите такива.
Очаквах да изсумти пренебрежително, но тя само замислено се втренчи в отражението ни в огледалото.
— Може би — промълви след малко.
После извади напред медальона, стисна го в ръка и продължи:
— Понякога… Понякога си спомням майка ми. Знам, че хората си мислят, че… Е, не съм сигурна какво точно си мислят. Но аз я обичах и когато умря… Така и не й простих за това. Понякога ми се струва, че… — Марам затвори очи. — Понякога ми се струва, че тя също не би ми простила за онова, което направих. За онова, на което станах свидетел.
Отвори очи и разтърси глава, сякаш да се разсъни, и допълни:
— Не знам защо ти споделям това.
Отправих й слаба усмивка.