Без предупреждение дроидът извади фазера, закачен на единия му крак, и се прицели в челото на брат ми. Дроидите никога не настройваха фазерите си на такава честота, че само да те зашеметят. Най-лесно щеше да бъде да замръзна, да изпищя, да се предам. Но макар че Хуснаин беше по-голям от мен, аз бях тази, която се грижеше за него.
— Спри — казах пак с твърд глас и пристъпих пред него. — Няма защо да се стига до насилие.
— Ще дойдеш с нас — каза дроидът, без да сваля фазера.
Зарових треперещите си ръце сред гънките на полата си и поклатих глава.
— Кажете ми какво искате от мен. Имам права.
Думите прозвучаха кухо. Нямах права, разбира се. Бях бедно момиче от почти забравена от света луна. И бях млада — не разполагах с нито една бележка в досието, която да потвърждава някаква проява на лоялност към ватийците от моя страна.
— Ще дойдеш с нас или доброволно, или насила — каза дроидът.
— Нима — повторих аз.
Твърде късно осъзнах глупостта си. Никой не се опълчваше на ватийците, още по-малко пък на техните дроиди, които бяха глухи за молби и емоционални изблици. Усещах как кръвта пулсира във върховете на пръстите ми, почти дочувах как частите на машината пред мен се движат, когато тя се обърна от мен към Кхадижа. Не се чу звук, когато стреля с фазера. Усетих само внезапното отслабване на хватката на Кхадижа около дланта ми. Пръстите й се изплъзнаха от моите, а тялото й залитна напред. Свлече се на колене на земята, а после падна на една страна с широко отворени очи заради шока. Беше с бяла рокля с избродирани зелени шевици. На рамото й разцъфна петно кръв като червено цвете и обагри зелените шарки, които се преплитаха по ръкавите й. Ръцете й се бяха отпуснали настрани, разперени като на счупена кукла. Тази вечер беше спуснала черната си коса свободно и тя се беше разпиляла около главата й, тъмна като полунощ, сякаш погребален саван, който я скриваше от погледа ми.
Сега вече не можех да дишам. Сега вече сърцето ми биеше прекалено бързо, дробовете ми се свиха, цялото ми тяло изтръпна. Кръвта от ръката й се разливаше като тъмно езеро. Майка й изпищя първа, а после настана хаос. Не можех да мисля. Успях да помръдна само защото Хуснаин ме дръпна назад и ме тласна да се затичам. Но не беше достатъчно бърз — никой не беше успявал да избяга от ватийците. Около левия ми лакът се затегна метална ръка и спрях с рязко залитане.
— Не! — изкрещях, но беше твърде късно.
Дроидът хвана брат ми за рамото и го хвърли така, че той прелетя през почти половината двор. Тялото му се блъсна във фонтана със звук, който накара кръвта ми да замръзне, и се свлече безжизнено на земята.
— Пусни ме! — опитах се да се изскубна от похитителя си и да изтичам при брат си, докато всички наоколо бягаха с писъци и бързаха да приберат децата си, да избягат.
Не можех да видя останалите от семейството си. Само Хуснаин, проснат неподвижно по очи, забравен от всички наоколо. Изкрещях пак, но дроидите ме повлякоха с тях независимо от отчаяната ми борба, ритниците и виковете.
— Хуснаин!
Гърлото ми сякаш беше продрано от писъци, но той не помръдна и никой не спря, за да му помогне. Завлякоха ме нагоре по рампата към ватийския крайцер и последната ми гледка към дома беше касбата, озарена от пламъците на огъня, който един от дроидите подпали вътре, миг преди вратите да се затръшнат.
4
Откакто се помня, мечтаех да напусна Кадиз и да посетя другите звездни системи в галактиката ни. Но не си бях представяла, че ще ме отвлекат против волята ми. Качиха ме на някакъв кораб, вцепенена и безмълвна, и накрая ме затвориха в една килия. Цялото тяло ме болеше, а зрението ми се беше замъглило заради сълзите, които не си позволявах да отроня. Подът под краката ми беше стъклен и постепенно потъмняваше в сиво. Но виждах къде съм и къде отивам.
Кадиз изчезна далеч надолу, а Андала, родната ни планета, от минута на минута се приближаваше, все по-голяма, пред очите ми. Обхванах с ръце раменете си и се опитах да потисна паниката, която ме обземаше. Молех се отчаяно семейството ми да е оцеляло след опожаряването на касбата. Не разбирах, не можех да проумея защо ме бяха отвлекли, с каква цел. Не можех да прогоня от ума си образа на Хуснаин, безжизнено отпуснат на земята сред бягащите крака на уплашеното множество, и звука, когато тялото му се блъсна в каменния фонтан. Дали е добре? А родителите ми? Успял ли е Азиз да ги измъкне? Ами Кхадижа? Фазерът я беше улучил в рамото, не в гърдите, целта на изстрела беше да я сплаши, не да я убие. Но беше загубила много кръв… Умът ми се въртеше в кръгове, скачаше от една мисъл на друга, докато се опитвах да проумея случилото се и да запазя надежда.