Мислите ми препускаха в опит да измисля някакъв начин да избегна всичко това, докато се обличах с бързи движения. Знаех, че единственият шанс е да направя онова, което бях казала на Аринаас. Блъфирах, но вероятността Аринаас да не успее да се свърже с наемника ме глождеше. Щеше да ми се наложи да заема мястото на Марам и да се надявам, че ще успея да му изпратя съобщение навреме. И единственият начин да го направя беше да убедя Марам да ми позволи да се появя вместо нея.
Принцесата беше сама в покоите си, застанала насред стаичката с гардероба си и вперила поглед в огледалото. Ръцете й се щураха нервно около гънките на роклята й, после застинаха, сякаш се опитваше да си наложи да стои мирна. Когато забеляза отражението ми, очите й се разшириха от изненада.
— Какво правиш тук?
Насилих се да се усмихна.
— Не сте вие единствената, която се отегчава понякога. А и си помислих, че може да ви помогна да се облечете.
Тя прие идеята с явно облекчение.
— Да, моля. Колебая се между три рокли и не мога да реша. Бързо навлязохме в обичайната си рутина — тя се е излегнала на дивана, а аз обличам рокля след рокля от гардероба, за да види как стои. Усетих, че се поуспокоява, макар и малко. Въпреки неподвижната й стойка на дивана продължавах да долавям превъзбудата и нервното й напрежение.
— Ваше Височество!
— Какво?
— Бихте ли предпочели да отида вместо вас?
Тя вдигна очи от кутията с бижута, чието съдържание преглеждаше.
— Какво?
— Бих могла да отида вместо вас — повторих.
Тя поклати глава.
— Не. Този път трябва наистина да бъда аз. Това е церемонията по обявяването на наследството ми.
Не седнах до нея, както ми се искаше. Вместо това наклоних глава.
— Просто изглеждате нервна. А това ми е работата.
Тя се засмя невярващо.
— Доброволно предлагаш да се изложиш на смъртна опасност заради мен?
С удивление си дадох сметка, че наистина е така. Колко много се бяха променили взаимоотношенията ни само за няколко месеца! Все пак реших да седна до нея.
— По-големите сестри защитават по-малките. Нали помните?
Тя прехапа ъгълчето на палеца си, обезпокоена, и се поколеба за миг.
— Добре — каза тихо и положи длан върху моята. — Благодаря, Амани. Ти… Благодаря.
Отново наклоних глава и въздъхнах от облекчение. Един проблем по-малко. Сега трябваше само да измисля начин да се свържа с наемника, за да не ме убие.
Бях свикнала с тежестта на официалните рокли и бижута на Марам, но за първи път щях да нося короната й. Хвърлих поглед към възглавничката, на която беше поставена. Онова, което се очакваше от мен да нося днес пред очите на стотици, ако не и хиляди андаланци, на ръба на открития бунт беше андаланската корона, за последно носена от Наджат, майката на Марам.
Беше прекрасна — златен теслит с криле, разперени под формата на широк кръг, и с огромен зелен скъпоценен камък вместо тяло. Изглеждаше невъзможно тежка. Повечето хора вече вярваха, че птицата на кралската корона е ватийската ловна птица, рухът. Но теслитът красеше кралския печат на Зиядите векове, преди ватийците да се появят в света ни.
Марам не каза нищо. Двете стояхме притихнали с короната помежду ни. Мълчаливо коленичих пред нея в очакване да я постави на главата ми.
„Дихиа да ми е на помощ!“ — помислих си.
Надин ме поведе към северния край на двореца. Въздухът беше натежал, сякаш някой беше запалил твърде много ароматни пръчици, за да прикрие миризмата на нещо много по-лошо. Колкото повече се приближавахме към северната част на палата, толкова повече нарастваше шепотът, който ни заобикаляше. Припомних си историите, които майка ми ми беше разказвала за Зияана. Всички говореха за двореца като за живо гладно същество, което очакваше да погълне онези, които навлезеха в сянката му. Някога, в старото време, сигурно не е бил така жаден за кръв. Но сега изстискваше всяка капка, сдъвкваше всеки кокал. Когато се отвори двойната врата, която водеше към крилата, шепотът на Зияана се превърна в рев.
Не знаех дали тази част от двореца съществува отпреди ватийските ни завоеватели. Представляваше стена от балкони, построени така, че от тях да се открива гледка към целия Уалили, а и градът да може да вижда нас. Сега те гъмжаха от хора — всеки благородник и член на придворната свита беше тук, в многобройната тълпа, която се притискаше към перилата. Вееше горещ, задушен вятър.
Пред Зияана се бяха стекли хиляди. Блъскаха се между стените, наблюдаваха от страничните улички, покатерили се бяха на покривите. Задължени от заповедта на краля да присъстват, хората нетърпеливо очакваха церемонията да започне, за да може час по-скоро да ги освободят да си вървят. Два огромни, излишно натруфени трона очакваха Матис и Марам, бяха направени от тъмно дърво с инкрустации от черен метал. Облегалките им бяха украсени с гравюри в сложния стил на ватийците, изпълнен с елементи, подобни на цветя, позлатени и лъскави на дневната светлина. Долетя зов на боен рог, сякаш ни бяха очаквали, и аз откъснах очи от трона. Кралят вече се беше настанил, а от двете му страни се носеха два летящи дроида. Стори ми се, че различавам на слънчевите лъчи блещукането на защитното поле, което бяха вдигнали около него. Предполагам, че бе успял да оцелее сред такова гнездо на усойници като собствената си свита, защото винаги беше подготвен за нападение. Тази предвидливост със сигурност щеше да му е от полза тук.