Толкова малко ли го бе грижа за Марам, че не беше взел никакви подобни мерки за нея или просто двойничката й не се нуждаеше от тях? Знаех какъв човек е кралят, но все пак останах изумена от нехайното му, безмилостно отношение към собственото му дете и хората, които го заобикаляха.
Срещна погледа ми, без да се усмихва. Не бях сигурна, че исках да го прави, като си спомних момента, в който бях спечелила одобрението му на Съвета, по гръбнака ми полазиха тръпки. Той сякаш не изпитваше никаква гордост от успехите на дъщеря си, нито от бъдещото й възкачване на трона. Не я ли обичаше? Обичаше ли изобщо някое от децата си?
Във въздуха се носеха няколко екрана, за да могат всички да наблюдават церемонията. Един дроид ми подаде огромен меч, прибран в ножница. Бе принадлежал на бащата на Матис, преди той да го убие, и беше символ на империята му. Вдигнах го високо, стиснала дръжката с една ръка и хванала плоската страна на ножницата с другата.
— По волята на Ватийската камара на лордовете… — отекна гласът на един министър на ватийски. Аз закрачих напред. — И по волята на краля лорд Матис, Покорител на звездите…
Побиха ме тръпки. Церемонията се излъчваше не само в Андала, но и във всички владения на Ватийската империя. Целият свят беше вперил очи в мен — както андаланците, така и ватийците. И ако Аринаас не беше успяла да предаде съобщението на агента си, един от чифтовете очи, вперени в мен, принадлежаха на убиец.
— В съответствие с Върховния закон провъзгласяваме Марам вак Матис за наследница на империята, престолонаследница на системата Уамалих и съответните й планети и бъдеща кралица на Андала, Гибра и Кадиз, покровителка на Килбир, Вердан и Шелифа.
Коленичих в краката на Матис, все още високо вдигнала ватийския меч, и сведох очи. Министърът свали андаланската корона от главата ми. Миг по-късно друга корона — ватийска, изработена от екселсиор и обсипана с десетки скъпоценни камъни от Шелифа — бе положена върху косата ми.
— Коленичете — нададе вик министърът. — Коленичете пред кралицата.
Чух как сто хиляди души коленичиха едновременно.
— В името на кралицата!
Церемонията беше приключила. Оставаше само да се изправя и да седна на трона до Матис. Ако наемникът изпълнеше задачата си, щеше да го направи точно сега, докато бях пред очите на андаланците. Въпреки страха ръцете ми не потрепериха, когато станах на крака и се обърнах към множеството.
И тогава прозвуча писък.
Трепнах, но не можех да определя откъде идва звукът и се вгледах в тълпата, която бушуваше като бурно море. Чу се друг писък и тълпата се втурна напред, към балконите. Към мен.
Макар че знаех, че този момент рано или късно ще настъпи, замръзнах от ужас, докато хората прииждаха от всички посоки, събаряха преградите, които ги деляха от зрителите ватийци, и прескачаха въжетата, които трябваше да ги ограничават. Един от стражите пристъпи напред и стовари палката си в лицето на ужасен андаланец. После още един, и още един — избухна хаос, огласен от викове и тропот на бягащи крака.
Един от стражите се свлече на земята пред мен. Втренчих се в него неразбиращо и видях как червено петно кръв бавно разцъфва на гърдите му. Когато вдигнах поглед, видях едно момче, застанало на няколко крачки и вдигнало с треперещи ръце бластер, насочен към мен. На лицето му нямаше даан, очите му блестяха свирепо, докато ме гледаше.
Дихиа! Това беше момчето пратеник от източните райони.
Хвърлих се на земята в мига, в който той стреля — веднъж, после втори път — и чух как нещо се взривява зад мен. Беше улучил трона, където трябваше да седна. На мястото на позлатената украса димеше широка дупка. Кралят вече беше изчезнал от балкона, придружен от стражите и дроидите.