Вдигнах поглед към момчето, което приближаваше към мен. Дори не бях разбрала как се казва. Бяхме говорили по същество. Той беше бунтовник, преживял невъобразими неща — какво би го накарало да спре?
— Сиха, якхоя — казах аз така, че да ме чуе само той.
„Бъди здрав, братко.“
Той замръзна, облещен от изненада, все още насочил оръжието към гърдите ми. Беше достатъчно близо да може да ме докосне. Стражата не се нуждаеше от повече време. Един ескадрон връхлетя върху нас и го притисна към земята.
„Не!“ — помислих си, ала беше твърде късно. Бях го спряла, но сега…
— Трябва да вървим — долетя иззад гърба ми гласът на току-що появилата се Надин, която вече се беше насочила към стълбите. — Веднага.
Дръпна ме далеч от бунтовника, а аз се опитах да си припомня защо всъщност правех това — заради Марам. За да спася нейния и своя живот. Не можех да загърбя тази задача, но и не бях просто нейна двойница, не това беше най-важно за мен. Бях бунтовничка, а сега бях обрекла един от своите на затвор или по-лошо. Прозвуча трети изстрел и ъгълът на трона на Марам избухна в парченца скала и прах, които се посипаха върху ни. Трепнах и най-после се оставих Надин да ме отведе.
Обърнах се, когато отново чух писък — животински, изпълнен с болка. Стражите влачеха момъка към платформата въпреки отчаяната му съпротива, а той риташе и се мяташе в безуспешни опити да се освободи.
Беше на не повече от четиринайсет години. Напомняше ми твърде много на момчетата в селото ми, на братята ми, когато бяхме малки — с лице, омацано с кал, бузи, хлътнали от глад. „Дори няма даан“ — помислих си отново. Ако на моето място беше Марам, щеше ли да успее да избяга и да се върне при семейството си? Имаше ли значение това? Беше ми даден избор — той или Марам. Неговият живот или нейният — и аз бях избрала нейния.
Бях избрала нея.
— Марам! — дръпна ме настоятелно Надин, за да продължим към стълбите, но аз не помръднах.
Стражата принуди момчето да падне на колене и осъзнах какво се готвят да направят. Ръцете му бяха извити зад гърба, лицето — мрачно и непримиримо, докато се взираше в земята. Един стражник извади оръжието си и се прицели в тила му. Знаех, че ще се случи така, бях го направила въпреки това и все пак усещах как в ушите ми вият оглушителни предупредителни сирени, по-силни от изстрелите, които продължаваха да отекват наоколо. Извих се и се освободих от ръката на Надин, без да мисля. Сърцето ми биеше така, че усещах как ударите му вибрират във всяка вена, когато скочих между момчето и стражника.
Знаех, че никой не вижда мен, която и да бях сега — виждаха Марам. И не можеха да я наранят. Бяха я провъзгласили за наследница на империята, за бъдеща кралица. Всички бяха станали свидетели, бяха коленичили пред нея.
— Ваше… Ваше Височество! — заекна стражникът. — Какво правите?
— Не можете да го убиете.
— Но, Ваше Височество…
— Да предизвикате въстание ли искате?
Гласът ми не трепна и някак успях да вложа най-силната част от Марам в поведението си. Надменна и властна, с високо вирната брадичка и хладнокръвно спокойствие. Твърде добре си спомнях цената на намесата в делата на ватийците. Но днес аз бях една от тях. Аз властвах над тях.
— Той е просто едно момче. Помислете какво ще се случи, ако го убиете сега.
Мъжът се поколеба, но за мое облекчение прибра оръжието и направи знак на двама други стражници.
— Отведете го — каза той в мига, в който Надин ме стисна за лакътя и ме повлече далеч от сцената.
Последното нещо, което видях, беше бъдещият трон на Марам — раздробен на парчета, а някогашната му красива форма, вече обезобразена от дупки, сякаш свидетелстваше за всичко, което се бе случило тук. А стражите влачеха момчето към една затворническа кола.
35
Един дроид ме заведе под стъкления купол, където се помещаваше птичарникът и където се бяха състояли някои от първите ми уроци в Зияана. На дървото над нас дремеше рухът, накокошинил пера и свирукащ тихо от време на време. Подминахме местата, които ми бяха познати, и стигнахме до една ниша, обрасла с гъста зеленина. Марам стоеше сама посред нея, с наметало и строг черен кафтан, без никакви бижута — като се изключеше кралският печат, чието значение ме бе помолила да й обясня.
Не вдигна поглед, когато се появих, нито когато паднах на колене пред нея. В продължение на дълги минути останахме неподвижни — господарка и робиня, бъдеща кралица и настояща поданица.
— Кажи ми — проговори тя най-сетне с равен глас, — че присъствието ти на церемонията днес се дължи просто на лошия ти късмет. Кажи ми, че не си знаела за бъдещия опит за покушение върху живота ми.