Вдигнах очи от пода в мига, в който тя откъсна поглед от фонтана. Знаех какво може да прочете по лицето ми: скръб, загуба, но най-вече — истината. Можех да отричам колкото искам, но тя нямаше да ми повярва. Бе прекарала целия си живот в страх от евентуален опит на сестра й да си присвои властта й, а сега аз бях сторила именно това — или поне така изглеждаше.
Изправих се бавно на крака.
— Не исках да… — започнах.
— Да ме нараниш ли? — изсмя се тя. — Не лъжи. Под достойнството ти е. Това правят всички около мен, откакто се помня. Лъжат ме, използват ме за собствена облага. Докато…
Тя спря и ме погледна, вбесена, че думата се е изплъзнала от устните й, преди да я спре. Ръцете й се разтресоха от гняв, стиснати в юмруци сред гънките на роклята й.
Стъписана, осъзнах, че Марам не беше ядосана, че някой се е опитал да я убие. Беше ядосана, защото аз бях знаела за това, защото не й го бях споделила, защото я бях манипулирала. Беше ядосана на всичко, което означаваше това. Бях спечелила доверието й, бях се сприятелила с нея, бях се шегувала, бях й готвила. Бях предложила да заема мястото й на събития, където не й се ходеше, бях й давала съвети, когато се чувстваше тъжна или объркана. Но всичко това е било лъжа. В очите й вече изглеждах като подла змия, която се беше прокраднала в сърцето й и я беше нападнала, когато бе най-уязвима.
— Аз… — започна тя, но гласът й потрепери.
Поклати глава и стисна зъби, сякаш така можеше да прогони колебанията си.
— Моля ви, оставете ме да обясня — опитах отново.
— Не можеш да кажеш нищо, което да оправи нещата — каза тя. — Нищо. Доказа, че си същата като всички останали около мен.
Трепнах при тези думи. В началото се бях присъединила към заговора срещу нея със съзнанието, че всеки мой успех — всеки успех, който бунтът постигнеше — означаваше крах за нея. Целта ни от самото начало беше да я лишим от наследството й, да победим ватийците, да ги изгоним от планетарната ни система. Имаше ли значение, че мнението ми се е променило — макар и само относно Марам? Че наистина ме беше грижа за нея, че я виждах като моя сестра? Че бях рискувала живота си заради нейния? Би ли имало значение каквото и да било от това за нея? Трябваше да има. Нали?
Протегнах ръка към нея, но тя трепна точно както аз преди малко.
— Каквото и да мислите сега — казах накрая, — бях искрена.
— Усойниците никога не са искрени — изплю жлъчно Марам.
Обзе ме тревога и пристъпих назад — почти съвършено нейно копие, стиснала с юмруци полата си.
— Моля ви, Марам — опитах аз пак. — Заех мястото ви и рискувах живота си заради вас. Разбирате това.
Вгледах се в нея, докато тя обмисляше думите ми. Знаеше, че съм права — каквото и друго да мислеше за мен, каквото и да беше предшествало днешното събитие, аз я бях защитила така, както би го направила една сестра. Бях нейна приятелка и знаех, че и тя иска да бъде така. Не искаше нещата да се връщат в предишното си русло повече от мен и ако само успеех някак да я накарам да проумее, че…
— Казах ви да не разговаряте с нея в отсъствието на стражите, Ваше Височество — нахлу изведнъж Надин в градината. Положи бледата си украсена с пръстени длан на рамото на Марам и продължи: — Тя спаси един бунтовник, нает да ви убие. Андаланците, и особено тази, са двулични до дъното на душата си. Какво щеше да стане, ако ви беше нападнала?
Знаех, че заради изтощението и спотаения ужас ръката й на рамото на Марам ми изглеждаше заплашително, сякаш всеки момент можеше да я стисне за гърлото. Принцесата вдигна поглед към икономката, отворила широко очи, почти умолително.
„Моля те — помислих си, — виж коя от нас е усойницата в действителност.“ Колебанието й се разсея постепенно, ужасеният й поглед изчезна, страхът и изненадата бяха заставени да потънат под повърхността. Усмивката на Надин се разшири леко, стана съвсем малко по-остра и опасна. Наблюдавах как Марам бавно издига прегради около сърцето си, докато лицето й не придоби безстрастно, каменно изражение. Когато ме погледна, момичето, което бях опознала и обикнала, вече беше изчезнало. На нейно място се беше върнала наследницата на империята, с която се бях запознала преди месеци — самотна, озлобена и изпълнена с гняв.
— Тя се е държала по начин, който аз никога не бих допуснала — каза Марам, без да ме поглежда.
Затаих дъх, уплашена как ще продължи. До този момент Надин знаеше само онова, което беше видяла на коронацията. Щеше ли Марам да й разкрие и останалото? Щеше ли да й каже, че съм бунтовничка?