— Затворете я в покоите й. Няма право да излиза от онова крило. Никога — каза принцесата и се обърна с гръб към мен. — И я накажете както намерите за добре.
Надин наклони глава.
— С готовност ще изпълним нарежданията ви, Ваше Височество.
— Марам! — извиках аз, но тя вече си тръгваше.
Усмивката на Надин разцъфна в жестока гримаса и тя даде знак на дроидите си. Накараха ме да падна пак на колене и извиха ръцете ми зад гърба. Марам беше изчезнала сред зеленината в птичарника. Бях изневерила на дълга си пред бунтовниците, за да я спася — как беше възможно да не го разбира? Каквито и други страни да подкрепях, бях я защитила.
— Моля ви! — извиках още веднъж. — Марам!
Но виковете ми се загубиха сред тучните листа и бяха заглушени от гневния крясък на руха, който скочи от клона и полетя.
След като ме върнаха в покоите ми, не можех да спра да кръстосвам наоколо с нервни крачки в очакване Надин да се върне и да ме накаже „както намери за добре“. Тревогата, породена от неизвестните причини, по които се бавеше, не ми даваше мира. Щеше ли да доведе пак руха в градината? Или щях да бъда подложена на някакво ватийско наказание, което не можех и да си представя? Бях оцеляла след изпитанията през първата си седмица в Зияана. Знаех, че имам волята да изтърпя почти всичко. Но продължавах да се боя и не можех да направя нищо, за да потуша страха си. Потърсих свитъка стихове, които Хуснаин ми беше подарил в навечерието на пълнолетието ми, но дори призивите им към спокойствие и упорство не успяха да възвърнат хладнокръвието ми. Всяка красива мисъл ми звучеше кухо.
Как бях успяла да се проваля така? Бях обрекла един бунтовник на смърт. Бях загубила доверието на Марам. По всяка вероятност бях предизвикала провала на въстанието.
В края на краищата се свих на една възглавница, където заспах. Събудих се внезапно и я видях да се извисява над мен в тъмната стая. Изглеждаше като привидение със сребристата си коса, меко блещукаща в сумрака, и черната рокля, която се сливаше със сенките. От нея се излъчваше същото безразличие, както винаги, и не успях да потисна ужаса, който ме погълна като гореща вълна, така силен, че започваше да ми се повдига.
— Ставай, момиче — нареди Надин с глас, рязък като плющене на камшик. — Каква беше единствената заповед, която ти дадох, когато пристигна тук?
— Да бъда Марам — отговорих аз със стегнато гърло.
— Откъде произлиза тази тъпота, така типична за всички вас, андаланците? — изсъска тя.
Свих се уплашено.
— Гледай ме, когато ти говоря.
Вдигнах поглед към нея и видях, че лицето й е разкривено от злоба. Но онова, което ме ужаси, бяха очите й — хитри и пресметливи, също толкова жестоки, колкото първия път, когато я бях видяла. Напоследък бях свикнала с одобрението й и бях забравила неумолимата омраза, характерна за всички ватийци. От гърлото й се изтръгна звук на погнуса и тя ми подхвърли едно наметало.
Вече бях изпитала нейната омраза. Отвличането ми се беше случило по нейна вина. Всичките й постъпки бяха продиктувани не от благородния й произход или възпитанието, както у Марам, а просто от убеждението й, че е по-добра от мен. Нямаше причина да ме мрази — не й бях сторила нищо. И въпреки това, докато си слагах наметалото с треперещи ръце, усещах омразата, която се излъчваше от нея.
— Последвай ме — заповяда кратко.
Вече беше късно и коридорите бяха празни, осветени от трепкащите пламъчета на стенните лампи. Всяка сянка сякаш криеше призрак и неведнъж ми се стори, че виждам как някакво бледо зловещо лице изчезва зад ъгъла точно пред нас. Надин не реагира, но аз се загърнах още по-плътно в наметалото и дишането ми се учести зад булото. Дроидите по коридорите, безжизнени като трупове, се будеха при звука на стъпките ни. Очите им се завъртаха и разширяваха на слабата светлина, а главите им се обръщаха след нас, докато ги подминавахме.
Стигнахме до подземната ротонда, от която влязохме в тъмна празна стая с огромен екран в противоположния край. За секунда не можах да повярвам на очите си. От него ме гледаше майка ми — лицето й изглеждаше огромно на холоекрана, но това бяха същите очи, същите бръчки, същите решителни очертания на устните. Не я бях виждала от месеци и едва не избухнах в сълзи.
Сърцето ми подскочи и пристъпих напред, протегнала ръка.
— Предаваме на живо — каза Надин.
Камерата се отдалечи по-назад.
Майка ми, баща ми и двамата ми братя.
Хуснаин! Жив и здрав въпреки случилото се през онази вечер в касбата.
Радостта ми угасна също толкова бързо, колкото пламна.
И четиримата бяха на колене, а зад тях стояха имперски стражници. И двамата ми братя явно вече бяха пострадали — устната на Азиз беше пукната, едното око на Хуснаин беше насинено, а на челото му се виждаше кървава резка.