Не можех да дишам. Питала се бях какво ново мъчение ще измисли Надин за мен, но нямаше нужда да се измислят нови, когато вече изпитаните методи щяха да свършат същата работа. Отвличаш семейството на размирника и ги измъчваш, докато той се пречупи или пленниците не умрат. Което от двете се случеше първо. Бях като вкаменена на мястото си.
— Не желая да те удрям. Боя се, че няма да мога да спра и ще ти нанеса щети, които няма да можем да поправим — разнесе се гласът на Надин зад мен. — Но никому не е нужно някакво семейство от затънтена луна, което едва успява да се изхранва. Ти обаче ги цениш и обичаш.
Не можех да откъсна поглед от екрана. Бях ги сънувала, бях се молила за тях, но не си бях представяла, че когато ги видя отново, ще е по този начин. Настъпи кратка тишина. После Надин каза:
— Жената.
Един от стражите на екрана стовари приклада на пушката си в тила на майка ми. Тя не издаде звук, макар че лицето й се разкриви от болка. Извиках и се втурнах напред, протегнала ръка, сякаш можех да я хвана.
— По-младото момче — каза Надин.
Бях забравила най-важния урок, който ми бяха преподали в Зияана — страхът няма край. Не може да закоравееш дотолкова, че да се спасиш от него. Прималя ми от ужас, когато видях един от стражите да вади нож. Подът сякаш пропадаше под краката ми. Беше като кошмар наяве, толкова по-ужасно от всичко, което се беше случвало досега. Хуснаин!
— Моля ви!
В този момент мразех себе си. Мразех гласа си, мразех, че треперя и че още съм така уязвима за жестокостта на Надин, дори след всичко, което бях преодоляла.
— Каквото поискате…
Тя изви устни злобно.
— Знаеш какво искам, момиче.
Ножът опря до гърлото на брат ми.
— Няма да правя нищо подобно никога повече — трескаво обещах аз, а ножът притисна кожата, докато по него не се стече капка кръв. — Знам… Знам цената. Никога повече. Кълна се.
Стражникът продължи да притиска ножа неумолимо, а аз се задушавах, сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите.
— Моля ви! Кълна се в живота на брат си!
— Пуснете го — заповяда Надин с презрително нехайство и ножът се отдели от гърлото на брат ми.
Свлякох се на колене задъхана. Майка ми не можеше да ме види. Никой от тях не можеше. Но чух как от гърлото й се изтръгна задавен звук, когато стражите се отдръпнаха, звук, който аз повторих. Протегнах пръсти към екрана. Ръцете ми трепереха.
Надин ме заобиколи и ме хвана за брадичката.
— Помни какво мога да ти сторя — каза тя сурово. — Семейството ти има много членове и има много начини да им се причини болка. Разбираш ли?
— Да — промълвих въпреки буцата в гърлото си. — Да, мадам.
Тя ме пусна с отвратена гримаса.
— Ще останеш тук, докато не реша, че мога пак да изтърпя да те погледна.
Малко по-късно чух как вратата се затваря с глух стон.
В помещението нямаше прозорци — нищо, което да спре погледа ми, освен екрана. Тъкмо когато започвах да свиквам с ужасяващото последно изображение на семейството ми, замръзнало на този екран, всичко започна отначало — бяха го записали, осъзнах. Щяха да ми го пускат, за да бъда принудена да го гледам отново и отново, и отново. Измервах времето по това колко пъти започна отначало- семейството ми, което тъкмо сядаше на вечеря. Вратата, откъртена от пантите. Как удряха Азиз, а после и майка ми. Не можех да забравя звуците. Когато ги чуех, забравях да дишам. Отново и отново се разнасяше звукът на удар по плът, после — вик на болка.
Всичко се сля в мъгла.
В края на записа те оставаха живи. Виждаше се как стражите излизат, а майка ми се изправя с олюляване на крака и надава вик.
— Къде е? — питаше тя и сграбчваше един от стражниците за ръката. — Къде е дъщеря ми?
Тогава той й нанасяше един последен удар — толкова силен, че тя падаше на една страна, а рамото й се стоварваше в пода с нетърпимо ясно изпукване. Семейството ми отново беше само, оставено да лекува раните си както може, с още повече въпроси без отговор и страхове, които да ги измъчват през нощта.
Всяко семейство живееше в непрекъсната заплаха от ватийците. Но сега родителите и братята ми щяха да се боят не само от тях, но и от онова, което може да се е случило с мен. Какво ли съм сторила, за да си навлека гнева им? Какви мъчения ще съм принудена да изтърпя и колко съм ги разгневила, че да ги предизвикам да си отмъстят и на близките ми? Майка ми беше издирвала братята и сестрите си с години, преди да си даде сметка, че са мъртви, а сега й предстоеше да прекарва всяка нощ в терзания дали съм оцеляла, или трябва да понасям нещо много лошо. Мисълта за ужаса, с който трябваше да живее семейството ми от тук нататък, ме накара да треперя до пълно изтощение.