„Можеше да бъде и по-лошо“ — казах си накрая.
По някаква причина Марам бе решила да запази тайната ми. Надин продължаваше да вярва, че съм полезна, че още съм им необходима в името на сигурността на принцесата. Но нищо не пречеше на Марам да й разкрие истината и да обрече както мен, така и семейството ми, на смърт или на нещо още по-жестоко. Ватийците винаги можеха да бъдат още по-жестоки. Отсега нататък семейството ми винаги щеше да бъде в опасност. Защото бях дръзнала да мечтая за свят без ватийците. Защото бях дръзнала да действам, за да превърна тази мечта в реалност. И опасността никога нямаше да отмине.
36
Седях в средата на леглото в покоите ми, придърпала колене към брадичката си, а светещите сфери ми мърмореха нещо тихо. Тук говорех толкова малко, че бях забравила как възприемат някои звуци и започват да ги повтарят пред теб. Но сега в приглушения им шепот се долавяха само задъхани хлипове и ридание.
Опитвах се да не мисля какво ще стане с Марам сега, когато Надин се беше добрала до нея. Принцесата бездруго се доверяваше на толкова малко хора, а сега крехката връзка, която бях успяла да създам помежду ни, беше безвъзвратно разрушена и всичко, за което се бях надявала, се беше изпарило. Мекотата, която Марам бе започнала да проявява към андаланците, щеше да претърпи пълен обрат. Тя щеше да затвори сърцето си за тях още повече, убедена, че аз съм доказателство за тяхната долна предателска природа.
Малките и големите загуби ми причиняваха еднаква мъка и когато най-после успях да заспя, тежестта на всичко, което бях сторила, ме повлече като камък към бездната на неспокойния полусън.
Не знаех колко дълго съм спала, но когато отворих очи отново, в стаята още беше тъмно. За момент се вторачих объркано в тъмнината. Светлината на сферите стана по-ярка, на постепенни нежни пулсации, и освети фигурата на Тала, наведена над мен и протегнала ръка към рамото ми.
— Тала? — изграчих дрезгаво. — Какво правиш тук?
А после си спомних всичко и рязко седнах в леглото, измъчвана от болезнените удари на сърцето си.
— Какво е станало?
— Амани — повтори Тала, — Идрис е тук.
Сепнах се и се огледах.
— Какво?
Отдръпнах се от нея и се опитах да се изправя. Осъзнах, че цялата треперя, докато се опитвам да възприема думите й. Как беше възможно Идрис да е тук? Това крило беше затворено и отделено от останалата част от Зияана и да се опита да влезе в него… Да дойде тук! Дихиа, това беше такъв огромен риск! Имах чувството, че халюцинирам, когато различих силуета му на двора.
Той прекоси пространството помежду ни и аз изхлипах тихо, сломена от мъка. Сърцето ми се сви от болезнен трепет, когато той се наведе и ме целуна. Останахме така, с ръце, обвити около другия, няколко дълги секунди.
Накрая той вдигна глава и опря чело в моето. После прокара палец по бузите ми и избърса сълзите, чиято поява дори не бях усетила.
— Какво… Какво правиш тук? Как изобщо разбра къде да ме търсиш?
Той ми се усмихна леко.
— Реших да рискувам и попитах Тала — обясни тихо. — А тя рискува, като ми помогна.
Погледнах през рамо към Тала — беше застанала на прага на стаята ми, свела очи и заровила ръце в гънките на полата си.
— Не биваше да… — започнах аз, но спрях.
Опасността бе по-невъобразима от всякога — и той го знаеше отлично. Ако Надин или някой от дроидите й решеше да мине оттук, ако Марам нахлуеше, все още бясна, щяхме да платим за това не със собствения си живот, а с този на семействата си.
— Толкова бях уплашен, Амани — продължи той. — Разбрах, че си ти в мига, в който остана да помогнеш на онова момче.
Издадох странен звук, нещо средно между ридание и смях, и той се засмя.
— Никога не съм познавал по-смел човек от теб.
— Не смел — прошепнах аз. — А глупав. Наивен до мозъка на костите.
Той притисна устни към челото ми и прокара пръсти през косата ми.
— Какво са ти направили, Амани?
Отново зарових лице в рамото му. Не исках да отговарям. Щях да се разплача, ако му кажех какво бе станало, а исках споменът за тази наша среща да остане недокоснат от кошмара. Исках да съхраня този миг завинаги в сърцето си — ръцете му, обвити около мен, брадичката му, опряна на темето ми, равномерните удари на сърцето му под ухото ми.
— Добре съм — казах накрая. — Но Марам е бясна.