— Да — засмя се той. — Разбира се.
Отдръпнах се от него.
— Открила е семейството ми, Идрис. Майка ми и баща ми. Братята ми…
Той ме спря нежно и пак ме придърпа към себе си.
— Всичко стана по моя вина — прошепнах. — Не знам какво да направя.
Нямаше какво да направя — нито аз, нито той. Положих глава на рамото му и се вслушах в дишането му с надеждата да ме успокои.
— Иска ми се… — проговори той най-после, опрял длани на кръста ми. — Иска ми се да се бяхме родили в друго време.
Усмихнах се. Думите прозвучаха като мечтателен каприз, прекалено нетипично като за Идрис.
— Аз също — отговорих. — Или ватийците да не се бяха появявали.
— Щяхме ли да се срещнем тогава?
— Понякога… Понякога Дихиа отрежда на двама души да се обичат независимо от препятствията.
Той се подсмихна.
— Но не помага нещата да се наредят така, че те да могат да прекарат живота си заедно.
Опитах да се усмихна.
— Премеждията и трагедиите са вдъхновението за всички поеми.
Идрис се засмя.
— Да бъда с теб… — започна той, а аз пак затворих очи. — Амани… Да бъда с теб е като да си бъда у дома. Не съм се чувствал така от… не знам откога.
Никога не бях изпитвала чувства като тези към Идрис. Когато бях с него, ми се струваше, че цялата галактика е отворена пред мен, че можем да направим всичко, да постигнем всичко, ако само се опитаме.
— Да избягаме заедно — прошепна той.
Стиснах реверите на сакото му. Исках да го направя. Сам Дихиа знаеше колко го исках. Но не можех. Родителите ми, братята ми винаги щяха да са в опасност. Ватийците щяха да си изкарат на тях яда за всяка моя постъпка. Трябваше да съм тук. Трябваше да остана тук. Трябваше да се подчиня.
Пръстите ми стегнаха хватката си още повече, докато се опитвах да преглътна онова, което знаех, че трябва да сторя.
— Знаеш не по-зле от мен, че сега рискът е твърде голям. Семейството ми…
— Амани…
— Моля те — прекъснах го с треперещ глас. — Те дори не знаят защо ги нападнаха така…
Искаше ми се да затворя очи, за да не виждам отражението на скръбта си в очите му. Изглеждаше самотен — също толкова самотен, колкото се чувствах аз, застанала пред него. Можех да видя как щеше да се развие бъдещето — мрачно и безрадостно. Идрис се беше превърнал в другата ми половина и сега трябваше да се лиша от такава голяма част от себе си.
— Ще можеш ли да заставиш сърцето си да забрави моето, Амани? Ще можеш ли да се откажеш от мен с такава лекота?
— Никога — отговорих със свирепа страст и придърпах пак лицето му към своето. — Никога.
— Тогава избягай с мен — прошепна той. — Ще отидем където пожелаеш. Умолявам те, Амани…
— Би ли могъл да го направиш? — попитах го. — Наистина? Да изоставиш семейството си на милостта на ватийците?
Той затвори очи. Когато ги отвори пак, разбрах какъв ще бъде отговорът му.
— Не — каза той с дрезгав глас. — Както и ти не би могла да изоставиш твоето.
— Нямаше да бъдем хората, които сме, ако бяхме способни да избягаме — казах аз и взех дланите му в своите. — Нямаше да се обичаме, ако бяхме такива хора.
За момент си го представих. Не бягството ни, а един свят, в който ватийците не съществуват. Свят, в който пътищата ни можеха да се пресекат, в който бих могла да потърся покровителство от висшестоящите, в който бих могла да пиша стихове, без да се боя от наказания, в който бихме могли да се обичаме спокойно и щастливо, без ограничения и страх.
Притеглих го към себе си, за да го целуна. Надявах се да може да вкуси мечтата от устните ми, да запазя този спомен завинаги. Устните му, притиснати към моите, ръцете му, обхванали лицето ми, тялото ми, притиснато към широките му гърди.
Най-после се отдръпнах и си поех дълбоко дъх.
— Не можем… Не можем да поемаме такъв риск втори път — насилих се да кажа. — Не можем… Аз не мога да рискувам последиците, които биха сполетели семейството ми. Не можем… да бъдем заедно… повече.
— Амани…
— Знаехме го от самото начало — казах тихо и вдигнах очи към неговите. — Знаехме, че ще стане така.
— Глупаво ли е от моя страна, че бях започнал да се надявам?
— Ако е било, то значи и двамата сме били глупави — отговорих. — Не знам дори как да се сбогувам с теб.
— Недей. Ще бъдем разделени. Но нищо няма да промени факта, че те обичам.
Целунах го отново и казах:
— Ламма бада ятатхана, хуби джам ала фатанна… ман ли рахийм шаквати… фил хуби мин ла‘вати.
Той се засмя.
— Какво…
— Това е песента, която ти изпях — отвърнах аз и му се усмихнах в отговор. — През онзи ден в Уздад.