— Какво означава?
— Когато се появи пред мен, красотата му покори сърцето ми — прошепнах, опряла чело в неговото. — Кой ли ще успокои терзанията, породени от несподелената любов?
— Амани…
Не исках да се разплача пак. Не исках последния път, когато ще си позволя да го докосна така, сякаш е мой, да бъде вгорчен от сълзите. Не исках да запомня завинаги как съм нарушила мига.
— Обичам те — казах тихо, притиснала лице към гърдите му. — Обичам те.
Когато се обърнах, за да се отдалеча от него, имах чувството, че на краката ми са вързани камъни. Принудена бях да впрягам цялата си воля за всяка стъпка и имах чувството, че ми отне цяла вечност да стигна до вратата на покоите си. „Не се обръщай“ — заповядах си, но вече усещах как обръщам глава. Той стоеше там, където го бях оставила, отпуснал ръце, заобиколен от меко пулсиращи сфери. Първите утринни лъчи проникваха през покрива и го озаряваха като ореол на фона на вратата.
Наложих си да се обърна.
Тала ме чакаше в покоите ми. Не каза нищо, докато ми помагаше да се отпусна на леглото. Когато положи длан на косата ми, се пречупих. Свих се на топка, сякаш ако не притиснех парченцата от разбитото си сърце, щяха да се разпилеят завинаги, и заплаках. Сигурно никога повече нямаше да го видя, а ако го видех, щеше да бъде на официални събития, където всички щяха да ни наблюдават. Никога повече нямаше да мога да бъда с него насаме. Мъглявият образ на мечтаното ми бъдеще беше изчезнал.
Без да казва нищо, Тала ме прегърна и бавно ме залюля. Нямаше какво да ми каже, за да облекчи онова, което изпитвах, нямаше с какво да ми донесе утеха. Такъв беше животът под ватийско господство.
37
Можех да чуя камбаните.
Бях ги чувала да звънят така високо и продължително само веднъж преди — сутринта, когато се беше родила Марам. Сега отброяваха по пет звъна повече на всеки час, за да напомнят на гражданите за щастливото събитие. Правото на принцесата ни да наследи престола най-после беше признато. И макар че церемонията не беше пред цялата общественост, истината си оставаше същата — тя вече беше наследница на империята.
Седях до прозореца си, нещастна и обзета от чувство на безцелност. Вратата на крилото не се беше отваряла от седмица, не ме беше посещавал никой. През двора не минаваше никой — нито човек, нито дроид — освен Тала. Дори Надин не се беше върнала, за да злорадства. За хиляден път се опитах да преборя напиращите сълзи. Скръбта ми се насочваше ту към Идрис, ту към Марам или момчето от източните райони, чиято съдба не ми беше известна.
Трябваше да положа повече усилия да убедя Марам. Трябваше да я умолявам по-настойчиво, да настоявам да ме изслуша. Трябваше да я убедя, че ме е грижа за нея, че доброволно бях изложила живота си на опасност, за да я спася. Че исках да й помогна да задържи наследството си, не да й го открадна. Но сега, сега никога нямаше да получа тази възможност. Надин щеше да се погрижи за това. Влиянието й и окончателното възкачване на трона щяха да превърнат Марам отново в онази, която беше, когато се запознахме. Коравосърдечна, безмилостна, с изпълнена с жлъч душа.
„Човек не носи отговорност за онова, което жестоките господари вършат уж от негово име.“
И все пак усещах, че в този случай нося отговорност. Ако бях по-внимателна, по-усърдна, Марам щеше да се превърне в нещо по-добро, не да се върне към най-лошите си привички.
Камбаните продължиха да звънят.
Колко амбициозни цели си бях поставила! Да променя характера на една кралица, да я преобразя, както бях преобразена аз. Каква наивност! Не бях предвидила ходовете на никого от собствените си врагове, на никого от нейните. И така бях загубила играта още преди да е започнала.
Някои сутрини се будех, напразно заслушана да доловя вече замлъкналата мелодия на лютнята на Идрис. Сутрини, през които гърдите ме стягаха, сякаш не можеха да вдъхнат въздух заради цялата болка. Сутрини, през които не можех да спра да се укорявам — задето съм го обикнала, задето си позволих да ме е грижа за Марам, за страданието, което бях причинила на семейството си.
Единствената ми победа бе успехът на бунтовниците, а дори той беше помрачен от съдбата на момчето, заловено от стражите. Как можех да продължа, докато ме смазваше такава огромна печал? Как бяха успели да го направят майка ми и баща ми? Едва си поемах въздух.
„Няма да коленичиш или да се прекланяш — казах си. — Пред никого. Ще продължиш напред.“
Секунда по-късно рязко се надигнах към прозореца. Нещо се беше извисило над звъна на камбаните — рязък, нехармоничен писък. Но тук нямаше нищо живо, нищо, освен мен. Тъкмо се готвех да се отпусна пак на възглавницата, когато писъкът се разнесе отново по-силен и по-остър отпреди в краткия миг тишина между два удара на камбаните. Последва го звук от криле, тежък като гръмотевица.