Мароко. Мъжът ми щеше да ме води в Мароко. В Есувейра. Как можех да не преодолея задръжките си и да не капитулирам пред идеята за северноафриканска идилия в ограден със средновековни стени град на брега на Атлантическия океан? Истинска фантазия. А не са ли корените на всички фантазии в една голяма надежда: да се озовеш, макар и за кратко, на по-добро място от сегашното ти?
Така че казах „да“.
Имиграционната опашка се местеше с по няколко сантиметра напред неумолимо бавно. Беше минал почти час от кацането ни и чак сега стигнахме до будката. Полицаят енергично разпитваше мъжа от Мавритания и двамата водеха разпалена дискусия на висок глас; полицаят вдигна телефона да се обади на някого, появиха се двама цивилни негови колеги (саката им бяха издути от оръжието под мишниците) и отведоха вече ядосания и уплашен човек в някаква странична стая за разпити. Като отклоних поглед от тази малка драма към съпруга си, видях, че той наблюдава случващото се с ужас.
— Дали ще ме пуснат да вляза в страната? — прошепна.
— Че защо не?
— А, няма причина.
Но видимо беше притеснен. Точно в този момент униформеният от будката ни извика да се приближим, протегнал ръка за паспортите и летищните ни карти. Докато ги сканираше и се взираше в екрана на компютъра, виждах как Пол с всички сили се опитва да прикрие нервността си. Хванах ръката му и я стиснах в опит да го успокоя.
— Колко дълго ще останете? — попита полицаят на завален английски.
— Четири седмици — отвърна Пол.
— Тук ли работите?
— Съвсем не, на почивка сме.
Поредният поглед към екрана. После щателна инспекция на всички страници на паспортите ни, по време на която усетих, че Пол се напряга още повече. И тогава — щрак, щрак — служителят удари печатите и бутна към нас документите ни.
— Добре дошли — каза ни.
И ние прекрачихме напред в Мароко.
— Ето, видя ли, пуснаха ни — подхвърлих с широка усмивка. — Защо беше тази нервност?
— От глупост.
Ала когато тръгна напред с количката, натоварена с багаж, го улових да шепне на себе си.
— Идиот.
4
Юли в Северна Африка. Жега, прах и бензинови изпарения насищаха сухия въздух. Това беше първият мирис, който ме удари в ноздрите при излизането ни от терминала на летището: на бензин, примесен със сух неподвижен кислород. Високо в небето сутрешното слънце грееше с пълна сила. Нямаше значение, че Казабланка се намира на Атлантическото крайбрежие. Първото усещане след напускане на относително по-хладния салон за пристигащи пътници беше: добре дошли в горящата пещ.
— Все едно сме пристигнали в самия ад — промърмори Пол, докато чакахме автобус към центъра на града на многолюдната спирка.
— Ти си този, който е живял тук през юли — посочих.
— В Есувейра ще е по-хладно.
— А ще бъдем там само след няколко дни. Без съмнение хотелът в Казабланка ще има климатик.
— Не бъди толкова сигурна. Това е Северна Африка. Дискомфортът е част от сделката, при положение че животът е толкова евтин.
— Все ще успеем да намерим хотел с климатик.
— Или можем да променим плановете си на момента.
— Какво?
— Ей сега се връщам.
С тези думи той се изгуби сред тълпата. Исках да го последвам, но четирите ни обемисти куфара останаха пред мен. Вътре бяха дрехите ни за няколко седмици, както и материалите за работа на Пол, а също и колекцията от дванайсет книги, които предвиждах да прочета в близост до плискащите се вълни на Атлантическия океан. Ако оставех куфарите и хукнех подир мъжа си, сама щях да провокирам кражба и катастрофа още в началото на нещо, което се заформяше като твърде съмнително приключение. Така че можех единствено да крещя името на Пол. Гласът ми се удави сред тълпата от хора на автобусната спирка: забулени жени, мъже на различна възраст със зле скроени костюми, един-двама туристи с раници, двама добродушни старци с дълги веещи се роби и трима много тъмнокожи африканци, понесли имуществото си в евтини платнени чанти — запитах се дали търсят работа или ако се съдеше по обърканите им физиономии, бяха залутани също като мен.
Автобуси, повечето антични, пристигаха и заминаваха, като изпускаха облаци отработени газове, отправени всеки в своята си посока. Взрях се в далечината, но нямаше и следа от съпруга ми. Минаха десет минути, петнайсет. Господи, ами ако наистина е решил да даде кръгом? Като нищо може да се е върнал обратно в сградата на терминала и да купува билети за Щатите с кредитна карта.