Една положителна подробност: Аатиф говореше френски. Простичък френски като моя, но по-гладък от този на Идир. Щом се заприказвахме, стана ясно, че ще можем да се разбираме взаимно.
Идир обясни, че е запознал Аатиф с обстоятелствата, покрай които съм се озовала в оазиса. Човекът бе наясно също, че съм напълно ограбена, че нямам пари и документи, че ще се разплатя с него, като стигнем в Маракеш.
— Разбираш ли, че полицията ме търси? — попитах го.
Той кимна.
— Това притеснява ли те?
Той сви рамене.
— Ще дойда само ако си готов да поемеш риска. Не искам да те излагам на никаква опасност.
Отново сви рамене. После каза:
— Две хиляди дирхама до Маракеш. D’accord?
Видя ми се съвсем разумна цена с оглед на потенциалния риск за него.
— Устройва ме, но ще трябва да продам бижута в Маракеш, за да мога да ти платя. Обещавам, че ще ти се издължа.
Ново свиване на рамене и после:
— D’accord.
— Колко време ще ни отнеме пътуването до Маракеш?
Той помисли за момент.
— Три дни.
— Три дни! Но той е само на няколко часа път с кола от Варзазат, а Варзазат е някъде на седем часа оттук.
— Имам да събирам много стока по пътя, преди да ида на сука в Маракеш и да я предам на търговеца, който я изкупува. Ще спирам на много места, много хора разчитат на мен. Като вашите приятели тук.
— Но… ако ще сме три дни на път, къде ще спим? Аз нямам пари за хотели и храна.
— И аз нямам пари за хотели. Имам два спални чувала отзад. Ще спим до колата.
Никак не ми се хареса тази перспектива. Отправих красноречив поглед към Идир, като го попитах с очи мога ли да се доверя на този човек. Идир бързо ми кимна. Аатиф забеляза тази безмълвна комуникация помежду ни. Смотолеви, без да гледа към мен:
— Ще бъдете в пълна безопасност.
— Добре.
Идир и Имелдин прекараха следващите десет минути да товарят в ситроена килими, дантелени салфетки, покривчици, плетени кепета. Виждах как Идир преговаря с Аатиф, очевидно пълен с надежда, че той ще се върне с добра сума за тях. От начина, по който показваше джобовете си и твърде скромната градина, долових, че семейството изпитва спешна нужда от пари. Как ми се щеше да мога да бръкна в джоба си и да им дам пет хиляди дирхама още сега.
Обърнах се към Идир:
— Като стигнем в Маракеш и продам пръстена си, ще помоля Аатиф да ви донесе някакви пари.
Идир мигом размаха ръце.
— Прибрахме ви, защото имахте нужда от помощ — запротестира той. — Не е нужно да се отплащате.
— Нямам думи да ви благодаря…
Идир отново размаха ръце, после леко ми се поклони. Наима стоеше до него. Той докосна медальона със сребърната подкова около врата ѝ и повторно ми се поклони.
Аатиф хлопна вратата на багажника. Време беше. Титрит отново се разплака и ме държа притисната към себе си няколко секунди. Майка също се бореше със сълзите, твърдо решена да не плаче. Потупа рамото ми и стисна дясната си ръка в юмрук, който размаха одобрително, за да покаже, че е на моя страна за съпротивата ми срещу двамата нападатели. Наима погледна към баща си за разрешение, преди да дойде при мен. Коленичих. Тя ме целуна много деликатно по двете бузи. Любопитно, сега нямаше сълзи, нито онова чувство за надвиснала загуба, което бяхме споделили но женски в палатката, служила за мое убежище. Тук, пред баща си, дядо си и госта, тя съзнаваше, че трябва да бъде сдържана.
Сбогуването на Идир се изрази в кимване. Също и това на Имелдин.
— Готови ли сме? — попита Аатиф.
Беше мой ред да кимна. Секунди по-късно вече бях в колата. Трите жени се скупчиха край моя прозорец, а Аатиф затръшна вратата си, завъртя ключа в стартера и включи на скорост. Потеглихме с тласък. Очите ми срещнаха тези на Наима, която вдигна ръка и се опитваше да изглежда храбра. Разплаках се зад бурката. Дъщерята, която винаги съм искала. Дъщерята, която никога нямаше да имам. Възхитителното момиченце, което никога повече нямаше да видя.
Аатиф измина пътя до края на оазиса. Още веднъж погледнах назад към малкия участък що-годе плодородна земя сред огромния пясъчен вакуум. Целият им свят. За кратко време беше целият свят и за мен. А сега се налагаше да се справям с неприветливия свят отвъд него.