Колата мина с подскок под каменната арка, разделяща оазиса от пустинята. Аатиф издърпа лост и обясни:
— Четири по четири. Сега ще ни е нужно.
Поехме през пясъка, като следвахме дири от предишни автомобили. След минута протегнах врат и се опитах да зърна оазиса. Ала той бе изчезнал, бледата му стена бе станала невидима, сливаща се с безцветния хоризонт.
Купето на колата беше пълна скръб. Седалките бяха разкъсани, подът бе осеян с боклуци, предното стъкло бе покрито с пясък и мъртви мухи, пепелникът преливаше от угарки. Жегата беше убийствена. Смъкнах стъклото си. Оказа се сериозна грешка. Колата набираше скорост и навред хвърчеше пясък. Аатиф незабавно намали.
— Тук не е задължително да си с бурка — каза ми.
— Сигурен ли си?
— На мен не ми пречи. Особено след като нямам климатик. Ако искаш, свали и джелабата…
Посттравматичният ми стрес мигом ме настрои отбранително.
— Какво точно имаш предвид? — попитах.
Той се стъписа.
— Нищо обидно. Просто помислих, че ще ти е по-удобно с твоите дрехи.
— Къде бих могла да се преоблека тук?
Той спря колата, слезе, отиде отзад и извади торбата с изпраните ми дрехи, онези, с които бях намерена преди седмици. Донесе я до моята врата.
— Може да слезеш и да се преоблечеш зад колата. Аз ще се разходя да изпуша една цигара. Като си готова, повикай ме.
Изрече всичко това с тихия си равен тон.
— Благодаря ти — отвърнах и слязох.
Аатиф заобиколи колата и се отдалечи в пустинята да пуши. Облечен беше с широка риза и широк кафяв панталон, носеше сандали и прилепнало кепе на главата. Една минута го наблюдавах как върви напред, после спря и нито веднъж не се обърна да ме погледне. Бързо свалих джелабата и облекчението да се освободя от тежестта ѝ мигом се съчета с непосредственото излагане на наранената ми плът на сахарското слънце. За миг вече бях нахлузила ленения панталон и простичката бяла риза, които бях купила в Казабланка, после се провикнах, че съм облечена. Аатиф се обърна и бавно завървя към мен. В този момент ме обзе силна нервност. За пръв път, откакто се бях свестила насилена, пребита и полуумряла, се озовавах отново в ужасяващата шир на Сахара. Имах чувството, че е на път да ме погълне цяла, и се облегнах на вратата на джипа, заслепена от тежък пристъп на паника. В този момент приближаващият Аатиф разбра какво се случва и се затича към мен. Когато дойде задъхан и плувнал в пот, бях се вкопчила в дръжката на вратата, сякаш бе спасителен пояс в бурно море.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита ме той.
Кимнах.
— Може ли да хвана ръката ти?
Отново кимнах.
Той пое дланта ми, стиснала дръжката, а с другата си ръка подхвана десния ми лакът.
— Пусни се, моля те — каза. — Сега ще те настаня вътре.
Направих каквото искаше и само дето не се отпуснах безсилна върху него. Може да изглеждаше дребен и леко шишкав, но показа изненадваща сила, когато се наложи да откопчи пръстите ми от дръжката на вратата и да ме намести на предната седалка.
След като благополучно се озовах в колата, той отиде до багажника отзад и измъкна нещо. Върна се с бутилка вода, все още влажна, което ме накара да се зачудя дали нямаше някакво примитивно хладилниче отзад. Подаде ми я.
— Пий — поръча.
Изпих половин литър, преди да му я върна. Той отпи няколко глътки и отново ми я подаде.
— Трябва често да пиеш вода.
— Благодаря ти — промълвих. — Много ти благодаря. Прощавай, че ти се троснах така преди малко. Имах ужасно преживяване в пустинята.
— Знам. Идир ми каза. Ужасно. Много ми е мъчно за теб. Но…
Аатиф включи двигателя. Ситроенът оживя с окуражително ръмжене. Мъжът включи на скорост. Потеглихме. И той довърши изречението.
— … ще те откарам жива и здрава до Маракеш.
Облегнах се назад. Все още усещах неприятното вълнение. Аатиф запали цигара и не каза нищо в продължение на близо час, докато следвахме дирите от автомобилни гуми в пустинята, а слънцето започна да се снижава, като къпеше Сахара в сиянието на синия час. Колко ми се искаше да съм опиянена и възхитена от страховитата ѝ красота. Ала можех единствено да се съпротивлявам с всички сили да не пропадна в бездната на скорошните кошмари.
На Аатиф му правеше чест, че си мълча, докато си проправяхме път през пясъците. Само пушеше цигара след цигара и от време на време ме поглеждаше, колкото да се увери, че не рухвам отново. Благодарна му бях, че ми даде пространство някак да отбутам мрака в душата си… поне за час или два.
Тъкмо там е проблемът с такъв вид травма. Можеш да я отпъждаш с волята си, да си казваш, че някак ще се „справиш“ с нея. Ала скоро започваш да осъзнаваш, че влязла ли си веднъж в безпощадния ѝ контур, ще живееш с нея до края на живота си. На някакъв етап може да се помириш, да съжителстваш с ужаса, но раната си остава твоя завинаги. Светът ти е безвъзвратно променен заради онова, което те е сполетяло.