Ала вместо да ми нареди да сляза от колата и да открие лицето ми, върна двете лични карти на Аатиф. Махна му небрежно с ръка в знак, че сме свободни да продължим.
Аатиф измърмори благодарност, включи на скорост и потегли.
Пет минути по-късно, когато постът бе далеч зад нас и пътят бе празен, се обърнах към него и се оплаках:
— Задушавам се, трябва да сваля тези дрехи.
Аатиф не каза нищо, но си пролича, че не е доволен.
Смъкнах бурката и зърнах отражението си в огледалото за обратно виждане. Косата ми беше съвсем мокра, лицето — червено като цвекло, от очите ми бликаше ужас. Аатиф ми подаде бутилката с вода.
— Допий я — поръча. — Имаш нужда. Ще вземем още от следващото село.
— Ужасно съжалявам.
— За какво? Изпълни точно всичко, което ти казах. Полицаите просто си бяха наумили да се заяждат. Когато онзи попита за теб, обясних, че си умствено изостанала и не го разбираш. Поиска доказателство. Казах му да ти свали бурката и да те разпита, но това би имало сериозни последствия за него. Реши да се откаже. Но ти видя плакатите. Пътните блокади винаги ги е имало, само че обикновено не са толкова на често. Полицията те търси, а това ще затрудни движението ни по главните пътища. По шосето до Тазнахт ще има още постове, а всички села, откъдето събирам стока, са разположени по този маршрут. Утре ще трябва да намерим страничен път.
— Имахме късмет с личната карта на сестра ти.
— Погребахме я само преди две седмици. Все още не са регистрирали смъртта ѝ в компютрите си в Рабат.
— Но това е ужасно. Би трябвало да си дадеш време за почивка.
— Налага се да работя. Тя остави две деца. Баща им е в армията и частта му е в Западна Сахара, близо до Мавритания. Праща по малко пари. Майка ми ги гледа, но тя е вдовица и в напреднала възраст. Така че трябва да работя.
— Слушай, отървахме се на косъм. Не искам да си имаш неприятности и да изгубиш поминъка си…
— Казах, че ще те закарам до Маракеш, и ще го направя.
Десет минути по-късно спряхме в селото Тисинт. Редица ниски постройки, прашни, накацани с рояци мухи; месарница с кървящи трупове на животни, няколко кафенета, работилница, навред шляещи се млади мъже, воня на гниещи отпадъци и всичко това обгърнато от горещина като в пещ. Клиентката на Аатиф беше едра весела жена, която живееше в малка къщичка в околностите на селото. Настоя да ни предложи чай. Чух Аатиф да ѝ обяснява за мен, като вероятно използваше същото оправдание за умствената ми недоразвитост. Тя ми се усмихна съчувствено и му помогна да натовари богато избродираните плюшени покривки за легло и възглавнички, които бе изработила. Преди да тръгнем, обхвана с двете си длани ръката му и очевидно му отправи някаква молба.
Когато вече пътувахме към следващата си спирка, попитах го какво е поискала от него.
— Каза ми, че съпругът ѝ не е добре. Имат две малки деца, а той е в болница и го чакат да умре. Така че са напълно зависими от продажбата на онова, което тя изработва и което аз ще отнеса на моя търговец в Маракеш.
— Трябва ли да се пазариш с него от името на клиентите си?
— Разбира се. Той е бизнесмен и се стреми да купува на най-ниските възможни цени.
— Значи се бориш заради тях?
— И заради себе си също. Получавам трийсет и пет процента от всичките им продажби. Колкото повече извоювам за клиентите си, толкова повече печеля аз самият.
— За каква сума те помоли тази жена?
— Каза ми, че ѝ трябват хиляда и петстотин дирхама. С тях тя и децата ще могат да изкарат този месец. Това означава, че ще трябва да продам стоката ѝ за малко над две хиляди дирхама. Няма да е лесно, защото, както ми каза търговецът, пазарът е много слаб напоследък. Няма толкова много туристи като преди, въпреки че в Мароко е сравнително спокойно. И все пак аз полагам много усилия да се пазаря заради тях.
— Онова, което изкарваш, стига ли ти да живееш?
Той, изглежда, се смути от директния ми въпрос. Но после каза:
— Себе си мога да издържам. А виж, да издържам семейство…
— Ти имаш ли семейство?
— Само другата ми сестра, която живее в Загора. Учителка е. Единствената от нас, която получи прилично образование. Мъжът ѝ също е учител и имат две деца. Така че съм чичо.
— Но нямаш своя жена и деца, така ли?
— Още не. Срещнах жена, която много харесвам. Хафеза. Малко по-млада е от мен. На двайсет и осем. Шивачка. Извънредно мила, с добро сърце. И също като мен иска много деца. От моето село е, познавам семейството ѝ. Знам, че няколко мъже преди мен са искали ръката ѝ, но тя е много придирчива. Уви, такъв е и баща ѝ. Той ми заяви, че макар Хафеза да има желание да е моя съпруга, не мога да я имам, ако не успея да купя къща.