— Късно е — процеди той през зъби и в този момент моторът се изравни с нас, докато ни изпреварваше. На него имаше мъж и жена, малко над двайсетгодишни, с дънки и спортни ризи, и двамата от бялата раса. Жената ни се усмихна пътьом. Ала като ме видя, смушка спътника си и му заговори възбудено.
— Ускори — казах на Аатиф.
Но беше късно за това. Моторът спря точно пред нас, младежите слязоха от него и свалиха каските си. И двамата изглеждаха в чудесна физическа форма. Махнаха ни да спрем. Аатиф ме погледна, като се чудеше как да постъпи.
— Аз ще се оправям с тях — казах му.
Той намали и изключи двигателя. Слязох от колата. Двойката се приближи към мен.
— Parlez-vous francais?64 — попита младият мъж с произношение, от което стана ясно, че е французин.
Кимнах.
— Добре ли сте? — поинтересува се жената.
— Да, напълно. Защо?
— Не сте ли американката, която всички търсят?
— Навред виждаме снимката ви.
Трябваше да взема решение на мига — да отрека и да събудя подозренията им или…
— Да, това съм аз. Този човек ме кара към най-близкия полицейски участък, за да успокоя всички, че съм налице.
— Какво ви се случи?
— Дълга история.
— Може да дойдем с вас.
— Много мило от ваша страна, но няма нужда.
Виждах как оглеждат Аатиф и преценяват дали е опасен и дали не ме държи насилствено.
— Ще ми е по-спокойно, ако ви придружим до Тазнахт — каза мъжът.
— Отново благодаря за великодушното предложение. Ала ви уверявам, че не съм изложена на абсолютно никакъв риск. Тъкмо обратното, този човек ме измъкна от голяма опасност.
Те се спогледаха. Усещах, че имат съмнения по повод душевното ми състояние, особено след като полагах такива усилия да не изглеждам нервна.
— Може аз да говоря с шофьора ви, ако желаете — настоя мъжът.
Време беше да се сложи край на това.
— Признателна съм ви за добрината. Но…
— Ще се съгласите ли да се срещнем в полицейския участък на Тазнахт?
Проклети да бяха тези добри самаряни. И аз да бях проклета, задето свалих бурката. Трябваше да мисля бързо.
— Вижте какво. Сигурна съм, че има кафене на главната улица в града. Да се срещнем там след час и ще се уверите, че съм съвсем добре.
— Трябва да ги проследим — пошушна му жената тихо, като забележката явно не бе предназначена да я чуя.
— След трийсет минути трябва да позвъня в Париж. Ще идем в полицейския участък, ще им кажем, че сме я видели на път за Тазнахт и ще оставим нещата в техни ръце.
— Да, кажете им — намесих се. — Но аз бездруго ще се видя с тях веднага щом вляза в града…
Двамата отново се спогледаха и насочиха очи към Аатиф.
— Добре — каза мъжът накрая. — Ще се видим в Тазнахт.
— В кафенето на главната улица — повторих, като се надявах, че има такова. — Ще пием по бира.
Мъжът пак погледна часовника си. Явно имаше разговор за уговорен час. Оставиха ме с неохота, върнаха се при мотоциклета си и отпътуваха към хоризонта.
Веднага щом изчезнаха от поглед, се втурнах към колата и се качих. Аатиф се досети, че разговорът с французите не е минал по най-добрия начин.
— Трябва да се махнем от този път — казах. — Веднага!
25
Аатиф разсъждаваше трескаво. Ако поемехме на юг обратно към главния път при Фум Згид, щяхме да се озовем без изход, тъй като пътят на изток не беше с настилка. Той го знаеше, защото собственото му село М’хамид беше на петдесет километра по права линия оттук. Само че пустинният маршрут минаваше през коварни пясъчни дюни. Автомобилите затъваха в тях и при свирепо високите температури тази година не беше изключено да ни застигне ужасна смърт.
— Дори да имаше пряк път до М’хамид, би било много трудно да те заведа в моето село.
— Разбирам.
— Но пък ако тръгнем на запад към Фум Згид, пътят ще ни изведе много далеч в южна посока. Тогава ще трябва да се отправим на север през Агадир. А той е голям туристически град, пълен е с полиция.
Решението му беше следното: трябваше да приеме стока още от едно място — в малкото селце Асака, само на десетина километра оттук по тесен пустинен път. Там живеела негова клиентка, която възнамерявал да посети чак след две седмици, но тя винаги имала готови неща на разположение.
— Ще ѝ кажа, че ми се намира свободно място в багажника. Близо до къщата ѝ минава друг път. Ще пренощуваме там довечера.
— А полицията няма ли да дойде да ни потърси там?
— Френските туристи ще им кажат, че си била в кола с мароканец. Ако имаме късмет, няма да споменат Марката на колата. Но и да я съобщят, тук е пълно с такива. Ще трябва да носиш бурката непрекъснато. Само така ще успеем да се доберем до Маракеш. Ако потеглим утре рано сутринта, полицията от Тазнахт вероятно ще реши, че сме се отправили на юг. Пак може да се натъкнем на блокада, но надеждата ми е, че като видят жена в бурка, ще сме в състояние да ги заблудим.