— Тук става поне по една ужасна катастрофа седмично — каза ми.
— Но ние няма да сме трагедията от тази седмица.
— Иншаллах.
Имаше един страшен момент, когато при минаването ни през едно село седемгодишно момче претича през пътя подир топката си точно пред нас. Аатиф натисна рязко спирачките. Завъртяхме се опасно близо към ръба на пропастта, над която бе сгушено селцето. Изпищях и закрих очи с ръце, а Аатиф някак съумя да спре, преди предните ни колела да са излезли над урвата. Момчето избяга, уплашено, че едва не го бяхме прегазили и за малко да ни види как политаме към долината, лежаща на повече от триста метра надолу. Настана момент на ужасено мълчание. Аатиф стори онова, към което винаги прибягваше в мигове на стрес: стисна здраво волана за няколко секунди в опит да възвърне равновесието си. После запали цигара.
След няколко всмуквания изправи колата и отново потеглихме.
— Това за една бройка не стана фаталната катастрофа за седмицата — промълви.
Щом се снижихме, пътят стана по-нормален. Шеметната вертикалност и опасността от смъртна заплаха намаляха, когато навлязохме в по-равнинна територия. Стъмни се. Сипахме в резервоара горивото от последната туба и изядохме остатъците от хляба.
— Къде е този бижутер? — попитах.
— Първо трябва да идем при моя търговец в сука, защото той очаква доставка от мен и ще се разочарова да види колата ми празна. Но няма начин да не познава някого.
— При такава скорост в колко часа ще стигнем в Маракеш?
— Точно преди осем… стига да няма блокади на пътя.
Имаше една голяма в покрайнините на града и колоната от превозни средства се простираше на четвърт километър. Отне ни четиресет минути да се доберем до началото ѝ.
— Не търсят само теб — обясни Аатиф, преди да стигнем до полицаите. — Оглеждат за терористи.
Ала задръстването беше толкова голямо, че след като погледна бегло документите ни, полицаят ни махна да продължим.
Маракеш. Очаквах нещо митично. Не бях подготвена за модерно строителство. Нито за моловете с големи чуждестранни магазини. Нито за хотелите от прочути вериги. Нито за натовареното движение. Нито за хипертуристическата икономика. Паркирахме край прочутия сук — удивителен открит площад, на който змиеукротители плашеха посетителите със своите пепелянки. Беснееха маймуни. Една камила стърчеше унило, докато хора се качваха върху нея за снимка. Мъже досаждаха на всяка чужденка, движеща се сама. Гидове предлагаха ексклузивна обиколка на сука. Видях сънародник американец — малко под петдесетте, с изрядно облекло на бизнесмен, придружаван от съпругата си с панталон каки и синя памучна риза — да си изпуска нервите пред натрапник, който му преграждаше пътя и настойчиво го убеждаваше за нещо.
— Оставѝ ме на мира, мамка му! — викна.
Съпругата му ме стрелна враждебно, като минах край нея, изцяло забулена в моята джелаба и бурка — явно не одобряваше подобно облекло за жена.
Заобиколихме туристическите сергии, магазинчетата за килими, за изделия от дърворезба и кожа и влязохме в проход, където се редяха базар след базар. Тук имаше господа с костюми, възрастни мъже с безупречни джелаби; внушаващи респект фирми, търгуващи със злато, полъх на старо градско богатство, скрито от евтината меркантилна арена, предназначена за западните туристи.
Аатиф ме поведе към склад, където млад мъж — с черен потник, долнище от анцуг с етикета на „Армани“, тъмни очила „Версаче“ и много скъпи дрънкулки по китките, включително голям часовник „Брайтлинг“ — го поздрави с отсечено кимване. В едната си ръка държеше мобилен телефон, на масата пред него имаше калкулатор, пакет „Марлборо“ и запалка, която май бе от масивно злато. Изгледа ме подозрително, посочи към мен и попита Аатиф защо съм тук. Поне аз това реших, че каза, тъй като спътникът ми отново подхвана тъжната история на забуленото момиче — чувала я бях толкова пъти вече, че почти можех да я следя на арабски. После тонът му се промени, стана умолителен и аз се досетих (по жестовете и тъжния му глас), че описва обира и обяснява защо идваме с празни ръце. Мъжът запали цигара, като преднамерено и подчертано не предложи пакета на Аатиф, след което духна дим в лицето на приятеля ми. Възмутих се от неговата арогантност. Как смееше този дребосък да използва нищожната си власт, за да се перчи пред Аатиф? Откъде накъде борбата на един честен човек за оцеляване трябваше да бъде възприемана като признак на слабост? Можех да си представя какъв е подобен тип с жените, как ги третираше като презрени предмети и как може би (това вече бе пожелателна мисъл от моя страна) беше неспособен да ги задоволи. Как копнеех да смъкна бурката и да го нападна заради неговата жестокост. Ала знаех, че ще е катастрофален ход, затова стоях мълчаливо, докато той унижаваше Аатиф и накрая с небрежен жест, сякаш пъдеше муха, му нареди да напусне офиса му.