— Това да не би да е „Ролекс Експлорър“ от специалната серия през 60-те години? — поинтересува се.
— От 1965 година е. Принадлежеше на покойния ми баща. Наскоро ми го оцениха за петнайсет хиляди долара.
— Може ли да го погледна, ако обичате? — помоли той.
Изхлузих го и му го подадох. Мъжът го заразглежда, после обясни, че трябва да свали капачето, за да провери механизма му. Извърши го умело и отново използва увеличителното си стъкло да огледа отвътре. Пак отиде до компютъра си, за да провери настоящата пазарна цена. Извини се и повторно проведе полугласен разговор по телефона. Когато приключи, ми каза:
— Най-многото, което мога да предложа, е петдесет хиляди дирхама.
— Осемдесет.
— Абсурд. Шейсет.
— Убедена съм, че имате богат клиент, който е чакал за такъв часовник и ще плати поне сто и трийсет хиляди.
— Шейсет и пет.
— Седемдесет хиляди — отсякох и добавих: — Това е финалната ми цена.
Беше негов ред да ми протегне ръка.
— Споразумяхме се, мадам. А сега настоявам да пием чай.
Кимнах в знак на съгласие. Той се изправи, отвори врата и каза нещо на някого отзад. Докато чакахме чая, се осведоми дали не ми е нужна помощ за нещо друго.
— Трябва да се добера до Казабланка, но без да бъда забелязана.
— Имате ли документи?
— Човекът, който ме докара, ми осигури чужда лична карта. И тъй като бях скрита зад бурка…
— Ясно. Но защо същият човек не ви откара до Каза?
— Защото не искам да го замесвам повече във всичко това.
Затропа с пръсти по плота, докато мислеше.
— Може би съм в състояние да ви помогна.
Чаят пристигна, донесен от прилежен на вид младеж, също облечен в двуреден костюм. Той също се постъписа леко, като видя западнячка в джелаба с бурка пред нея. Господин Абу му заговори на арабски. Обмениха няколко изречения, чаят бе налят и чашите — вдигнати.
— Пожелавам ви благополучно завръщане у дома — каза господин Абу. — Мога ли да попитам как възнамерявате да напуснете Мароко?
— Нужен ми е нов паспорт. Надали познавате някой, който специализира в такива дела?
Страшно много ми се искаше да избегна вземане-даване с Бен Хасан.
Господин Абу се усмихна съчувствено, но със съжаление.
— На драго сърце ще пратя помощника си Махмуд да ви придружи до Каза. Ще ви закара с един от моите мерцедеси, така че ще пътувате удобно до големия град. И ако цената от три хиляди дирхама ви се вижда разумна…
— Обзалагам се, че мога да хвана такси дотам за половината сума.
— Вярно, мадам. Но на задната седалка на моя мерцедес като изискана дама с шофьор ще прелетите през контролните пунктове, каквито ще има много през нощта. Докато с обикновено такси…
— Добре, става, три хиляди.
— Разбира се, ще трябва да говорим с вашия шофьор, за да проверим дали е готов да ви повери личната карта за още ден-два.
— Да, това ще е от съществено значение. Но преди да продължим, ще бъдете ли така добър да ми покажете онези сто и трийсет хиляди дирхама? Простете, че съм така директна по този въпрос, но…
— Не е нужно да се извинявате. Бизнесът си е бизнес. Пръстените и вашият „Ролекс“ остават тук, докато отида до сейфа си да донеса сумата.
Господин Абу се скри в задна стая, а Махмуд остана да наблюдава стоката, както и външната врата. Попитах го дали говори френски. Кимна в потвърждение.
— Колко е пътят оттук до Казабланка?
— В кой квартал искате да отидете?
— Нарича се „Готие“.
— Знам го, много е хубав. В този час на вечерта ще стигнем за два часа и половина. През повечето време ще се движим по магистрала.
Господин Абу се върна с няколко пачки банкноти още с банковите бандероли. Преброих ги внимателно, като ги разделих на две купчета и поставих едното в джоба на джелабата си. После го попитах дали ще възрази, ако използвам магазина му за момент, за да поговоря с Аатиф.
— Няма проблем — отвърна той. — Желаете ли да го повикаме вътре?
— Да.
— Аатиф е много хубаво име. Знаете ли какво означава на арабски?
Поклатих глава.
— Състрадателен.
Махмуд излезе навън и повика Аатиф. Господин Абу попита дали искаме да останем насаме, но Аатиф отказа с жест. Направих му знак да седне на стола до моя край бюрото. Той огледа сериозната купчина пари пред себе си.
— Това е за теб — казах.
Остана изумен.
— Не може да е така. Разбрахме се да те докарам до Маракеш за две хиляди дирхама.
— Да, а аз ти обещах дванайсет хиляди за откраднатата стока. Но реших също така, че заслужаваш премия. Затова ти давам общо сто хиляди дирхама.