Той се втренчи в мен.
— Но… защо?
— Защото, след като платиш на клиентите си, ще ти остане достатъчно заедно с твоите спестени пари да купиш къща и да се ожениш за Хафеза.
Мълчание. Аатиф скри лице в шепите си.
— Това е прекалено голяма добрина — промълви накрая.
— Както ти казах и преди, ти заслужаваш добрина.
— Но…
Господин Абу постави ръка на рамото на Аатиф и му прошепна нещо на арабски. Ненадейно Аатиф хвана двете ми ръце в своите и отрони:
— Най-после късмет и за мен.
А аз отвърнах:
— За мен също.
Обърнах се към господин Абу и заговорих на френски, защото исках и Аатиф да ме разбере:
— На Аатиф му е нужен нов търговец в Маракеш, който да продава носената от него стока от юг. Човекът, с когото е работил досега, е ужасен.
Господин Абу попита Аатиф за името на търговеца. Като го чу, направи гримаса.
— Зъл и глупав хлапак — отбеляза. — Ще бъдеш ли тук утре?
— Мога да остана — отговори Аатиф. — Миналата нощ почти не спахме, после пътувахме часове наред…
— Къде ще пренощуваш?
Аатиф вдигна рамене.
— Имаме малка стая за гости отзад. Простичка е, но е чиста. Добре дошъл си да останеш. За мен ще е чест да ми правиш компания за вечеря. На две минути от тук има добър ресторант. А утре сутринта ще те запозная с един-двама търговци. Ще го обсъдим на вечеря. Става ли?
На лицето на Аатиф се появи типичната му срамежлива усмивка.
— Става.
Попитах Аатиф дали мога да задържа личната карта на сестра му още няколко дни, но обещах да му я изпратя обратно по пощата, ако ми даде адреса си.
— Моля, задръж картата. Сестра ми би се радвала да знае, че самоличността ѝ е послужила за такава добра цел.
Погледнах към китката си и осъзнах, че часовникът ми вече го нямаше там. Последното, останало от баща ми. Едничкото ми наследство. Отиде си завинаги. Но като човек, на когото му бяха ясни превратностите на живота — „Разиграй картите, които са ти се паднали“, казваше ми често, — непременно би се съгласил, че парите от единствения му актив бяха отишли при точния човек.
— Девет и единайсет минути е — услужливо съобщи господин Абу.
Това означаваше, че щях да стигна в Казабланка в полунощ. Взех лист хартия от бюрото, написах имейл адреса си и го дадох на Аатиф.
— Ето как да се свържеш с мен — казах му. — Прати ми снимки от сватбата си.
Той се изправи, хвана двете ми ръце в своите и изрече:
— Аллах ибарек фийк уал’айайам ал-кадима.
Усмихнах се и повторих същото пожелание към него.
„Аллах да ти даде благословията си за бъдните ти дни.“
Десет минути по-късно отново бях под бурката и се движехме с висока скорост към Казабланка. Господин Абу настоя да ме изпрати до мерцедеса, който Махмуд щеше да шофира. Осведоми ме, че достолепното черно возило било модел от началото на осемдесетте години. Подадох листчето, на което Бен Хасан беше написал адреса си.
— Няма проблем — отвърна Махмуд, — имаме джипиес.
Господин Абу ми връчи визитката си, на гърба на която беше написал мобилния си телефон.
— Ако възникне какъвто и да е проблем, обадете ми се — заръча той. — Не мога да ви осигуря паспорт, но имам връзки, в случай че се появят трудности. Впрочем пътуването до Казабланка е от мен.
— Много великодушно от ваша страна.
— Приемете го като мицва — каза ми.
Мицва. Еврейската карма. Разсмях се.
— Не бях очаквала да чуя иврит в Маракеш.
— Животът ни поднася изненади.
— Да, вече съм наясно с това.
— А мицва винаги трябва да се награждава с мицва.
— Самата истина, но колко рядко се случва такова нещо.
Стиснах двете му ръце.
— Много ми беше приятно да правя бизнес с вас, мосю.
— И на мен с вас, мадам.
След тези думи той отвори вратата на мерцедеса и ме отпрати от живота си.
След петнайсет минути вече бяхме излезли от Маракеш и бяхме на магистралата, отвеждаща ни на север. Разбрали се бяхме, ако ни спре полиция или ни разпитват на контролен пункт, Махмуд да каже, че е шофьор на баща ми и че съм жена с умствени проблеми.
Но през двата часа и половина, които прекарах в колата му, не ни спряха нито веднъж. Седях отзад и се наслаждавах на хладината от климатика, изпаднала в тих унес. Имаше пункт за проверка в покрайнините на Каза, но полицаят само надникна в колата, видя шофьор с костюм и забулена жена на задната седалка и просто махна да продължим.
В полунощ спряхме пред жилищната сграда, където бе домът на Бен Хасан. Връчих на Махмуд две хиляди дирхама въпреки протестите му, че работодателят му е заръчал да не плащам, и го помолих да ме изчака долу един час.