Последва много дълго мълчание, през което Бен Хасан се изправи и наля на двама ни бренди. Накрая заговори:
— Не съм докрай съгласен с характеристиката, която ми направи. Да, имам си моите хитрини и също така съм злопаметен за злините, които са ми причинени. Но освен това съм предан приятел. Тъкмо такъв бях на съпруга ти преди много години. И резултатът…
Той протегна напред двете си деформирани ръце.
— Всички си имаме своите начини да се справяме с неправдите и злочестините, които сме понесли, своите начини да изкараме поредния ден. Както и всички си имаме миговете на озлобление, пък дори и то да е напълно основателно както в неотдавнашния случай с твоя нападател. Щом бъдат притиснати до стената, някои от нас се предават на неизбежното. Докато други — като теб, като мен — мобилизират всички сили. Защото сме наясно, че в живота основната цел си е все същата, както когато сме населявали пещерите — оцеляване. Ти си от оцеляващите. Поздравявам те за това. Само не се опитвай да ме съдиш от позицията на нравствена извисеност. И ти си същата като мен. Убила си, за да останеш жива.
— Има разлика. Ти си убил като акт на отмъщение.
— Не, разликата е, че нямах твоята възможност да нанеса удара незабавно. Две смазани ръце не те улесняват за такова нещо. Но в крайна сметка нанесох удара, за да докажа, че никога повече няма да се дам на такива животни. И да осведомя за това малкото си обкръжение… не че някога съм признавал подобни актове. Не се налагаше. Всички знаеха. Знаеха също, че никога няма да могат да ми лепнат тези престъпления, защото се погрижих много хитро да не бъда хванат. Ала истинската поука, която околните извлякоха от ответния ми удар, беше: Вече е ясно, че той ще убива, за да остане жив.
Пет минути по-късно бях сама в дневната. Колкото и много аналитичната ми страна да искаше да срине изкривената логика на Бен Хасан в опита му да направи паралел между нас, друга част от мен просто си мислеше: Утре по това време ще съм в Испания. Бен Хасан няма повече да има влияние върху живота ми, освен ако не допусна да ме преследва неговата версия за морал. Ала съзнавах, че щях да бъда преследвана. От твърде много неща. Само че нямаше да се оставя отровните му аргументи да ми развалят първата нощ от седмици, в която щях да спя в истинско легло с нормални чаршафи.
Денят ми бе започнал преди съмване, когато чух, че бият и обират по тъмно приятеля ми Аатиф, и на съня не му бе нужно дълго, за да ме пребори.
Ето че се събудих, без да знам къде съм, с усещането, че много дълго време съм прекарала в безсъзнание. Станах и тръгнах по коридора, като минах покрай Бен Хасан в неговия „офис“.
— Виж ти, много ти е бил нужен този разкрасяващ сън — подхвърли той.
— Колко е часът?
— Остават няколко минути до пладне.
— О, боже мой…
— Няма страшно. Иди вземи душ. Ще поръчам на Омар да ти приготви закуска. Аз междувременно ще проведа няколко телефонни разговора и после се залавяме за работа.
— Ще има ли достатъчно време…?
— Да се погрижим за всичко и да те приготвим за път? Абсолютно. Върви сега. Колкото по-бързо се изкъпеш и облечеш…
Влязох в банята и открих със задоволство, че там беше оставен сешоар за мен, както и изпраните ми и изгладени дрехи. Бен Хасан беше опасен човек, но умееше да бъде безупречен домакин. Двайсет минути по-късно пиех отлично кафе и ядях двата си кроасана в кухнята на Бен Хасан. В този момент чух на вратата да се звъни. Омар отиде да отвори, а Бен Хасан влезе при мен.
— Добра ли е закуската?
Чух гласове в коридора.
— Посетители ли имаш? — попитах.
— Ние имаме посетители. Снощи, след като ти си легна, разсъждавах над малката ни сделка. Обмислих сложността на риска и факта, че някои клиенти са твърде опасни, че да ги поемаш. А ти си точно от тях. Промъкна се и друга мисъл — трябва да поддържам доволни своите приятели и контакти. Да ти помогна да избягаш от страната, със сигурност би ядосало някои от хората, които сега са в коридора и които желаят да разговарят с теб. Те са от службата по сигурността. Или както вие, американците, им казвате — федерални агенти.