— Мръсник такъв — просъсках.
— Няма да оспорвам това. Бъди благодарна поне, че те оставих да се изкъпеш и да хапнеш свястна храна, а и да си отспиш добре, преди да им се обадя.
После извика нещо на арабски. Секунди по-късно бях заобиколена от трима мъже с костюми и униформен полицай. Един от детективите ми заговори на френски, като ме накара да потвърдя името си. Казах му каквото искаше да чуе.
— Предпочитаме да не използваме белезници… — подхвана той.
— Няма да окажа съпротива.
— Много разумно от ваша страна, мадам.
С двама мъже отпред и двама зад мен бях изведена от апартамента. Бен Хасан настоя да ни придружи до външната врата.
— Непременно се обади за здрасти при следващото си отбиване в Казабланка — рече на изпроводяк. — И помни подтекста, който се крие зад това — оцеляването е всичко.
Поведоха ме надолу по стълбите и после ме вкараха в чакащия автомобил без обозначителни знаци, придружаван от две полицейски коли, чиито сирени виеха при пътуването ни с висока скорост през града. Никой от детективите с мен не каза нищо. Затворих очи. Защо ли съм изненадана, че свършва така?
Стъклата на колата бяха затъмнени и нямах никаква видимост накъде отиваме. След четвърт час видях през предното стъкло, че влизаме в комплекс с модерни сгради и после минаваме през тунел към подземен гараж. Щом стигнахме, всички излязоха от колите, преди да ми позволят да се покажа навън. Повтори се предишният модел: двама отпред и двама зад мен. Съпроводиха ме до врата, която се отвори, след като един от полицаите набра код. Вътре стените бяха боядисани в казионно зелено. Поведоха ме нагоре по стълби, а после по бетонен коридор, като накрая ме вкараха в стая, където имаше само метална маса, четири стола и огледало — без съмнение двустранно, позволяващо на онези от другата страна да наблюдават разпитите.
Полицаите ме оставиха в помещението и си излязоха, без да ми кажат нищо. Вратата се затръшна злокобно зад тях и чух отвън да щраква резе. „Къде си мислите, че ще хукна?“, прииска ми се да извикам. Вместо това седнах на един от столовете, скрих лице в шепи и си помислих: „Каквото и да става, настоявай за адвокат и отказвай да отговаряш на въпросите им“.
Тогава неочаквано чух резето да се дърпа и вратата се отвори. Вътре влезе западнячка, малко под четиресетгодишна, облечена в безукорен ленен костюм и изгладена бяла блуза, с кожено куфарче в лявата ръка. Приближи се към мен с протегната ръка.
— Радвам се най-после да се запознаем, Робин.
Поех предложената длан, като се мъчех да схвана коя може да е тази жена и какво прави в марокански полицейски участък.
— Алисън Конуей, помощник-консул в американското консулство тук, в Казабланка. Нямаме много време, тъй като инспектор Ал-Бадизи и преводачът ще дойдат съвсем скоро. Искам да обясня, преди да е пристигнал…
Ала тя не успя да довърши изречението, защото вратата се отвори и влезе мъж на около четиресет и пет години. Имаше гъста черна коса, добре поддържани мустаци и носеше светлокафяв костюм. Стисна ръката ми и ме осведоми, че е инспектор Ал-Бадизи. Със себе си носеше папка с документи, която остави на масата. Помолих за вода. Той извика на някого в коридора. Междувременно към нас се присъедини друга жена — близо петдесетгодишна, със строги черти, облечена в тъмен костюм и с прибрана в стегнат кок тъмна коса.
— Това е мадам Зар — представи я инспекторът. — Тя ще ми превежда днес.
— Но нали сега говорим на френски?
Помощник-консулът, която вече бе седнала до мен, постави ръка на рамото ми.
— Реших, че ще е по-добре в името на яснотата всичко обсъждано да се превежда, за да няма недоразумения.
— Какво става тук? — прошепнах ѝ на английски.
— Просто остави инспектора да говори — отвърна ми тя също шепнешком. — Всичко ще бъде обяснено.
Водата пристигна. Вратата се затвори. Инспекторът седна и отвори папката си, като извади няколко копия на един и същ документ. После вдигна очи и ме изгледа с официална строгост. Заговори, а преводачката правеше пауза на всеки няколко изречения, за да ми предава думите му на английски.
— Госпожо, от името на Негово Величество и правителството му искам да ви поднеса най-искрени извинения за изпитанията, на които сте били подложена. Работихме, както помощник-консул Конуей ще потвърди, в много тясна връзка с американското консулство в Казабланка за вашето издирване. Изпитваме неимоверно облекчение и задоволство, че сте тук жива и надявам се, относително здрава.
Не казах нищо. Само кимнах утвърдително на възпитаните му думи.