Сън.
Или поне подобие на такъв.
Внезапно силно разтърсване. Автобусът сигурно беше нацелил дупка по шосето. Бяхме в открита местност — камениста, пуста, мрачна. На хоризонта се виждаха ниски хълмове. Светът отново изчезна, после пак се събудих, когато…
Пищеше бебе. Майката, млада жена с шарена кърпа на главата, седеше пред нас и имаше вид на тежко недоспала и уплашена. Опитваше се да успокои бебето, което надали беше на повече от три седмици. А то бе напълно основателно разстроено. Малкото кислород в автобуса вече бе напълно изсмукан от зловонието на потни тела и проникването на изгорели газове; горещината тежеше осезаемо като превтасал хляб на четири дни.
Промених позата си, като се наместих между краката на Пол и внезапно усетих да ме пронизва желание не само за секс с мъжа ми, водещ до пълна забрава, а и заради всепоглъщаща потребност да имам дете. Разбира се, в миналото на Пол бе имало жени. Една му беше колежка от университета, беше живял с нея около две години. Не говореше много за това, беше ми казал само, че не приключило добре. Общо взето, бе дал да се разбере, че не му се разправя за някогашните му романтични връзки. Сподели обаче с мен една съществена подробност: че аз съм първата жена, с която може да си представи да има дете.
Автобусът напели нова дупка и мъжът ми се събуди стреснат, за да открие ръката ми върху чатала си.
— Нещо се опитваш да ми кажеш ли? — попита.
— Може би да — отвърнах и го целунах по устните.
— Къде сме?
— Нямам представа.
— Откога сме в автобуса?
— Твърде дълго вече.
— И още няма климатик?
— Нямаш вина за това.
Той докосна лицето ми.
— Как извадих такъв късмет?
— Късметът е и за двама ни.
— Наистина ли го мислиш?
— Да. Наистина.
— Макар да те ядосвам ужасно понякога?
— Пол… Обичам те. Искам бракът ни да е успешен.
— Ако преживеем това ужасно пътуване, всичко ще преживеем.
Разсмях се и го целунах толкова дълбоко и страстно, че когато автобусът отново подскочи заради дупка и ни раздели, видях, че всички около нас са или смутени, или с укорителни изражения.
— Съжалявам, простете — прошепнах на възрастния мъж точно насреща ни.
Той извърна гръб към мен. Пол ми прошепна:
— В Есувейра хората ще са по-отворени. Там са свикнали с чужденци хипари.
— Нас с теб трудно биха ни нарекли хипари.
— Поправка: теб трудно биха те нарекли хипарка.
Отново се разсмях и предизвиках нови неодобрителни погледи, като още веднъж целунах съпруга си. Подобен момент, в който всичко помежду ни изглеждаше наред, беше толкова сладостен, прекрасен, окуражаващ. Пол беше прав: ако можехме да издържим това пътуване, щяхме да издържим всичко.
Около десет минути по-късно автобусът спря пред малка бетонна автогара встрани от пътя.
— Според теб дали тук има тоалетна? — попитах Пол.
— Нямам идея… но онази опашка там изглежда дълга.
Той посочи с брадичка към десетина жени, от които само три не бяха с бурки, строили се пред малка постройка.
— Май по-добре да стискам.
— Остава ни още час и половина път. Дай да се скрием някъде зад гарата.
Точно това и направихме — намерихме празен терен, ограден от боклуци, счупени бутилки, остатъци от две огнища и дори мъртва мишка, опърлена от слънцето.
— Очакваш да пикая тук? — обърнах се към Пол.
— Другият вариант е тоалетната.
Вонята около нас беше направо отровна — на фекалии и гниещи отпадъци. Но вече отчаяно исках да изпразня мехура си. Така че открих местенце без стъкла и мръсотии, разкопчах панталона си, клекнах и свърших работа. Междувременно Пол, застанал наблизо, пикаеше срещу зид и се смееше.
— Луксозно го раздаваме, а? — подхвърли.
Шофьорът започна да натиска клаксона. Трябваше да се връщаме в автобуса. Но когато се качихме, открихме, че двама млади хулигани — трябва да бяха около двайсетгодишни, хилещи се, но със заплашителни физиономии, и двамата с шушлякови якета и черни пластмасови слънчеви очила — бяха заели местата ни. Видяха ни, че се приближаваме към тях по тясната пътека, като заобикаляхме торби и две много прежаднели кучета (немски овчарки, грохнали от жегата). Щом стигнахме в дъното, Пол ги информира на френски, че са седнали на нашите места. Реакцията им бе да ни игнорират. Всички останали места бяха заети. Пол тихо ги помоли да станат. Те продължиха да се държат, сякаш не съществувахме.