— Много съжалявам, че сега се налага да обсъдим събитията, разиграли се в сектор на Сахара на около четиресет и три километра от град Тата. Знаем какво се е случило там…
Падна ми пердето пред очите.
— Как може да знаете какво се е случило? Аз бях там. Станалото бе причинено на мен.
Помощник-консулът стисна здраво ръката ми. Затворих очи за миг, за да се овладея, после ги отворих и казах:
— Моля да ме извините, че ви прекъснах, инспекторе. Бяха много дълги няколко седмици.
— Не е нужно да се извинявате, госпожо. Тъкмо обратното, ние би трябвало да се извиним на вас предвид онова, което ви е минало през главата. Както казвах… наясно сме за случилото се в пустинята.
След това извади очевидно предварително подготвено изявление и започна да ми го чете. В него се предаваха „фактите“ по случая. Как съм търсила изчезналия си съпруг в Сахара и съм била упоена с хлороформ, когато съм напуснала хотела си, за да хвана ранния автобус за Варзазат. Двамата престъпници се казваха Абдулах Талиб и Имад Шуяб, на по двайсет и една години, от Маракеш, и двамата работещи на пътно-ремонтен обект в Тата. Бяха ме пребили и ограбили, а после — оставили в безсъзнание. Ала след това крадците се скарали помежду си по повод подялбата на парите и вещите, откраднати от мен. Двамата се сбили, при което Имад намушкал Абдулах с ножа си, после в паниката си подпалил трупа и се върнал в Тата. Когато се опитал да продаде лаптопа и паспорта ми дни по-късно в Маракеш, търговец уведомил полицията. Имад Шуяб признал всичко след ареста си и толкова бил засрамен от извършеното, че се обесил в затворническата си килия, където очаквал съдебното си дело.
Когато инспекторът стигна до тази част от повествованието, раменете ми се напрегнаха. Понечих да кажа нещо, но отново помощник-консул Конуей положи ръка върху рамото ми, като ми подсказваше, че мълчанието е най-добрият вариант. Веднага си дадох сметка какво ми четеше инспекторът: официалната версия на случилото се, като спестяваше на обществеността (в страна с толкова зависима от туризма икономика) неприятната истина, че западна туристка е била отвлечена, изнасилена и изоставена да умре под сахарското слънце. Можех само да се чудя дали, след като това „признание“ бе изтръгнато с бой от него, моят похитител наистина бе отнел сам живота си, или самоубийството му бе удобно уредено, за да се приключи случаят. Отчасти бях бясна, че изнасилването беше изключено от официалното изявление, но на рационалната ми страна (вечния балансьор на загуби и печалби) ѝ беше ясно какво всъщност правеха властите. Даваха ми изход, и то такъв, при който срещу мен нямаше да бъдат повдигнати съдебни обвинения, нито да бъде изискано разследване от семействата на нападателите ми (защото дори при самозащита убийството си е убийство и трябва да бъде разследвано). Нещата бяха оформени така, че случаят да бъде завинаги приключен.
Инспекторът продължи, като описа как берберско семейство ме е открило да лежа в безсъзнание в пустинята, съживило ме е и ми е помогнало да се върна в Казабланка. Отново се запитах дали знаеха имената на спасителите ми, или това е просто официална версия. Прекъснах го.
— Точно така се случи, господине. Дължа живота си на тези хора, които ме спасиха, и на човека, докарал ме тук.
Лицето на инспектора потрепна, сякаш изненадан от това разкритие. Тогава разбрах, че всъщност нищо не знаеха за Майка и семейството ѝ, нито за Аатиф и как точно съм се укрила зад бурката. Измислили си бяха частта с берберското семейство като обяснение за липсата ми в продължение на няколко седмици. Така че берберските ми приятели нямаше да бъдат притеснявани с нежелани посещения и разпити от службата за сигурност. Щяха да бъдат оставени на мира.
Помощник-консул Конуей ме стрелна с поглед, за да ми подскаже, че трябва да оставя инспектора да довърши.
— Доволен съм, че ви е била оказана помощ от наши граждани — заяви той. — И искам да ви уверя, че мъжете, които са ви нападнали, тези престъпници… това не сме ние.
— Повярвайте ми, господине, отлично знам, че е така — потвърдих.
— Подготвили сме официално изявление на английски, френски и арабски, а помощник-консул Конуей прегледа всичките три варианта, за да потвърди еднаквостта им. Сега бихме искали да ги подпишете… след като, естествено, се запознаете с тях. Ще ви бъдем признателни, ако позирате за снимка редом с мен. Тя ще бъде разпространена в медиите, за да покаже, че сте жива и здрава, тъй като и тук, и в чужбина възникна сериозна тревога по повод изчезването ви. Влязохме в контакт с хотела в Есувейра, където сте били отседнали със съпруга си. Всичките ви дрехи са опаковани и изпратени в Казабланка. Ще ви очакват в хотел „Мансур“. Това е отличен хотел и довечера ще бъдете наша гостенка в него. Просто оставяйте разписки за всичко, от което може да се нуждаете там. При ареста на Имад Шуяб иззехме от него паспорта ви. — Побутна го по масата към мен. — Установихме също, че сте имали резервация за преди няколко седмици за връщане в Ню Йорк с „Ройъл Еър Мароко“, която така и не сте използвали. Свързахме се с авиолиниите и те промениха резервацията без никакви такси за вас за полет утре по обяд. Ще ви уредим безплатен транспорт до летището.