И тъй, Бен Хасан вероятно се бе обадил на своя човек от полицията рано сутринта, докато още спях, за да съобщи, че съм в апартамента му, но беше предупредил да изчакат да стана и да се приготвя, преди да отидат да ме приберат. Междувременно се бяха свързали с помощник-консула и нещата бяха задействани, за да се приключи този случай по най-бързия начин и утре да напусна страната.
— Много любезно от ваша страна — казах. — Но все още стои един важен въпрос. Виждал ли е някой съпруга ми? Имате ли сведения за неговото местонахождение?
Инспекторът присви устни и извади друг документ.
— Във въпросния ден съпругът ви е напуснал рано сутринта хотел „Оазис“ и е бил видян да излиза от града. Местен туристически гид на име Идрис отивал на работа с джипа си и забелязал господин Люън да се отправя директно към пустинята. Спрял и го попитал дали може да му предложи помощ, тъй като той се движел към безлюден район без оазиси и не носел нито шапка, нито раница, нито манерка с вода. Съпругът ви отвърнал, че всичко е наред, и продължил в посока навътре към Сахара. Тогава е видян за последен път.
— В колко часа е било? — попитах.
— Гидът каза, че било около седем и половина сутринта.
— Но това е невъзможно — възразих. — Аз пристигнах във Варзазат в седем сутринта и видях съпруга си поне три пъти същата сутрин.
— Говорихте ли с него? — попита инспекторът.
— Не, винаги ми се изплъзваше. А жената от хотела каза, че се върнал за кратко в два часа следобед, преди да се отправи към автогарата, за да се качи на автобус за Тата. Последвах го. Видях го пред себе си. Изпуснах автобуса и взех следващия.
Инспекторът още по-плътно стисна устни, прехвърли няколко документа и ги огледа внимателно.
— Тук имам показанията на гида и на жената от хотела. Отново повтарям, тя каза, че съпругът ви е напуснал хотела в седем сутринта, а гидът потвърди, че е провел разговор с него в седем и трийсет. Всичко е тук.
— Но аз го видях.
— Ако сте го видели — рече инспекторът, — то защо тогава той не ви е отговорил?
— Избягваше ме. Но жената в хотела… Много добре си спомням разговора с нея, когато се върнах след посещението си при…
Млъкнах, преди да кажа нещо повече. Сторех ли го, щях да повдигна въпроси относно здравия си разум; въпроси, на които нямах желание да отговарям. Затворих очи. Видях Пол да бяга от мен по улиците на Варзазат. Ето я и сцената на хотелската рецепция, след като бях ходила при другата му съпруга. Ясмина ми каза, че съм го изпуснала за малко. Видът на развяната му побеляла коса, високата му фигура в далечината, когато тичах да го настигна, преди да се качи на автобуса. Всичко друго, случило ми се след това, беше толкова реално. Все още носех физически белези от нападението си. Открили бяха изгорелия труп. Отворих паспорта пред себе си и видях, че наистина е моят. Всичко бе осезаемо, реално. Изживяла бях тази история. Беше потвърдена и от други. Ала онези часове във Варзазат, когато Пол беше навсякъде и никъде… нали нямаше как това да е било привидение, халюцинация, мираж?
— Добре ли си, Робин? — попита ме помощник-консул Конуей и положи ръка върху рамото ми.
— Не.
Тя се наведе към мен и зашепна в ухото ми:
— Не мога да ти дам официално юридически съвет, тъй като нямам такива дипломатически правомощия. Но личната ми препоръка е да подпишеш изявлението. Накарах наш юрист и преводач да прочетат всичките три варианта. Съвпадат и ти дават възможност да напуснеш Мароко при изцяло приключен случай.
Значи и тя подозираше (или знаеше със сигурност), че обгорелият труп в пустинята не бе дело на съучастника, който по-късно бе извършил „самоубийство“ в ареста.
— Дай им каквото искат — продължи. — Постави подписа си върху изявлението, позирай пред фотографа за медиите, пренощувай в петзвездния хотел, където те настаняват, и се качи на полета за дома утре. Проявяват много разумно и съвестно отношение по въпроса. Съветвам те да откликнеш със същото.
Отново затворих очи. Пол беше там, правеше скици на балкона на стаята ни в Есувейра, усмихваше ми се прелъстително, когато му занесох чаша вино, казваше ми, че ме обича. Примигнах. Пол го нямаше. Отново примигнах. Ето го, бързаше по онази задна уличка във Варзазат, отдалечаваше се от мен, но все пак присъстваше осезаемо. Пак примигнах. Нищо. Празнота, огромна като Сахара.