В четири часа сутринта „трудностите“ започнаха. Изпитах усещането, че тъмна сила в стаята настъпваше към мен. Не можех да определя кой или какво е. Станах и започнах да крача из помещението. Преди да се усетя какво правя, облякох се набързо, отправих се надолу с куфара, съдържащ всички дрехи на мъжа ми, и ги дадох на един около четиресетгодишен бездомник, легнал долу на тротоара. Просто сложих куфара пред него и му подадох петстотин от общо хилядата дирхама, които си оставих за бакшиши и непредвидени разходи. Очите му се разшириха при тази сума.
— Защо на мен? — попита.
— А защо не на теб?
Когато се върнах в стаята, приготвих си много гореща вана и лежах в нея близо час. Беше дълго киснене, по време на което започнах да плача и карах така до изнемога. След което се изсуших и се насилих отново да легна в леглото с надежда сънят да дойде. Ала вече бях много разбудена и нервна. Затова включих лаптопа си и видях, че Мортън беше отговорил на имейла, който му пратих след пристигането ми в хотела, за да го осведомя, че съм жива и твърдо кацам на другия ден в Бъфало (вече днес). Споменах също, че Пол е изчезнал и се предполага, че е мъртъв. Отговорът на Мортън беше напълно делови:
Ще бъда на летището. Много се радвам, че бедите са зад гърба ти. Относно Пол: знаеш, че според законите на щата Ню Йорк изчезнал човек не може да бъде обявен за мъртъв, преди да изтекат седем години. Но има юридически стъпки, които можем да предприемем, за да те защитим. Повече — като се видим.
Всичко добро,
Мортън
P.S. Най-после вече мога да спя, като знам, че си добре.
Типично за Мортън да прояви ултрапрагматизъм в труден момент.
Останалата част от деня премина в някаква странна мъгла. Полицейска кола без обозначителни знаци ме взе от хотела в девет и половина, както бе предварително уговорено. На летището двама полицаи, натоварени да ме качат на самолета, ме чекираха и преведоха през специално гише. Посрещна ни представител на авиолиниите и ни придружи до частна зала. Полицаите останаха с мен, докато дойде повикването за самолета, след което ме съпроводиха до гейта и ме наблюдаваха как се качих. Искаха да са сигурни, че напускам страната.
Осем часа по-късно бях пред имиграционен служител на летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Очаквах да ме бомбардират с въпроси, но изглежда, статусът ми на „изчезнала“ не беше попълнен срещу името ми на уебсайта на Вътрешна сигурност (или американското консулство в Казабланка вече бе уредило да бъде заличен). Служителят огледа паспорта ми и ме попита колко дълго съм отсъствала от страната. Когато му отговорих, осведоми се:
— Само в Мароко ли бяхте?
— Да, само в Мароко.
— Работихте ли?
— Не, пътувах.
— Сигурно е било голямо приключение.
След кратка пауза отвърнах:
— Да, голямо.
Най-накрая пристигнах в Бъфало и Мортън ме чакаше. Дари ме с бащинска прегръдка и заяви, че съм изглеждала много по-добре, отколкото очаквал.
Типично за него не ме притисна да научи подробности. На път към къщата ми ме информира, че в „Бъфало Сън“ препечатали репортаж за това, че съм била открита жива и здрава в Мароко. Показа ми изрезката, включваща официалната снимка как се ръкуваме с инспектор Ал-Бадизи, на която имах вид на зашеметена от граната. Мортън каза, че в офиса получили няколко обаждания за интервюта от бивши колеги в „Сън“.
— Позволих си волността да им кажа, че искаш да бъдеш оставена на мира — допълни той.
— Правилно си постъпил.
Онази първа нощ у дома не можах да понеса вида на останките от живота ни с Пол, пръснати из прашната и тъмна къща. Сънят ми убягваше. На следващата сутрин се обадих на управител на хотел в центъра, на когото бях помогнала със счетоводството му. Попитах го дали може да ми предложи добра цена за малък апартамент за срок от няколко седмици. Обади ми се трийсет минути по-късно и ми съобщи много прилична цифра. Преместих се там още същия следобед. След това се обадих на личната ми лекарка, която ми поръча незабавно да отида при нея. Доктор Харт беше мой доктор от десет години. Беше стегната и разумна жена, малко под шейсетте; проницателна и директна, но и способна на съчувствие. Видях как прецени наум състоянието на лицето ми, когато влязох в кабинета ѝ. Попитах я дали е запозната от пресата с премеждията ми.
— Разбира се, макар да не се посочваха много подробности, само че със съпруга ви сте изчезнали. А днес прочетох във вестника, че са ви открили.
Разказах на доктор Харт за безсънието си и за потискащата тъма, владееща съзнанието ми през последните нощи. Бях откровена с нея относно измамата на Пол и как индиректно бях узнала за нея. Споделих също за отвличането и изнасилването. Премълчах си за своята реакция срещу атаката. Това беше тайна, която не можех да споделя с никого. Не само защото мароканските власти удобно бяха изключили този момент от официалната версия, а и защото една споделена тайна (дори с най-доверени приятели или професионалисти) вече не е тайна. Помощник-консул Конуей — на която истината очевидно бе известна — ми даде съвет на сбогуване.