— Извън протокола на твое място бих подбирала много внимателно на кого разказвам за случилото се в пустинята. Мароканците те улесниха с редактираната си официална версия на събитията, която ти подписа.
Най-разумно би било да запазиш мълчание за всичко извън нея.
Съгласих се с логиката ѝ. Ала при срещата ми с доктор Харт — само четиресет и осем часа след въпросния разговор — в главата ми един след друг като експлозии избухваха спомени за насилственото проникване в мен, за отвъртането на капачката на тубата с бензин. А най-жив бе онзи, в който като на забавен каданс грабнах запалката от ръката на съучастника и я метнах към напоеното с бензин тяло. И как — вече можех да си го призная — ме завладя бясно злорадство, докато го гледах да се гърчи и пищи в агония, обхванат от пламъци.
Бен Хасан може и да беше истинска черна дупка по отношение на морал, ала по характерния за него начин докосна открит нерв с думите си: „Не се опитвай да ме съдиш от позицията на нравствена извисеност. И ти си същата като мен. Убила си, за да останеш жива“.
Осъзнаването на всичко това никак не бе утешително. Преследваше ме денем и нощем. Особено нощем. По цяла нощ.
Доктор Харт прояви огромно съчувствие по повод тайната вазектомия на Пол, защото преди месеци бяхме разговаряли надълго и нашироко как със съпруга ми правим опити за бебе.
— Дори не мога да си представя какъв шок и опустошение сте изпитали, като сте узнали за постъпката му. И ето че това разкритие е довело до неговия срив и изчезване, а то от своя страна ви е накарало да го преследвате из Мароко, докато накрая се е стигнало до изнасилването в пустинята… Може да не е много професионално да го кажа, но не ми става много мъчно за съпруга ви, задето го е застигнала такава съдба. Виновна ли се чувствате за всичко това?
— Да, и вината се утежнява от безсъние и пристъпи на паника, а също и от страх, че може да съм заразена с венерическа болест.
През следващата седмица преминах през куп изследвания. Извадих късмет на няколко фронта. В организма ми не маршируваха паразити. Не страдах от болести, предавани по полов път. Гинекологичният преглед показа почти пълно възстановяване от вътрешната травма. Нямах спукано тъпанче, но бях претърпяла сътресение на ушния канал, което щеше да отшуми след още няколко седмици. Компютърната томография не установи поражения на лявата ми скула. Нямах и опасната „зигоматична фрактура“ на очната ябълка (както я назова специалистът), макар все още под лявото ми око да стоеше леко тъмен кръг.
— С времето ще избледнее — увери ме той.
Дерматологът, при когото отидох след това, беше на мнение, че белезите по лицето ми почти напълно ще изчезнат, но по краката ми беше възможно да останат следи от пораженията.
Когато приятелката ми Рут пристигна със самолета в Бъфало уикенда след връщането ми, я настаних на дивана в дневната в хотелския ми апартамент. Разказах ѝ за всичко случило се в Мароко, като пропуснах само онази възлова подробност. Тя ме слушаше ококорена и ужасена, смаяна от невероятното ми спасяване и оцеляване. Когато ѝ споменах, че сега имам проблем със съня, тя каза:
— Вече си обратно в страната на фарма-психологията. И имаш нужда да спиш. Накарай лекаря ти да ти предпише хапчета. Ако позволиш да го кажа, не е зле да обмислиш посещения при някой, който да ти помогне…
— За какво? Да започна в някаква степен да приемам случилото се? Да му тегля чертата? Знам, че разговорът с психоаналитик сигурно ще помогне. Просто…
Не исках да завършвам изречението. Защото щях да кажа: „Няма как да седна в кабинета на психоаналитик и да пропусна да спомена, че изгорих насилника си жив, а мигове преди съучастникът му да ме ритне в главата, изживях плашещото усещане за триумф, че съм отмъстила“. Нямах желание да споделям тази си тайна с никого. Беше силно притеснителен компонент от личността ми и бях решена, че ще остане завинаги скрит.
Приех предложението на доктор Харт за антидепресант, който действаше и като сънотворно. Тя ме предупреди, че може да мине седмица, преди да усетя ефекта. Всъщност ми отне десет дни, през които ме преследваше непрестанна потиснатост, изразяваща се в мрачни предчувствия. В съзнанието ми изникваха проблясъци от тежки спомени, които сериозно ме разтърсваха.