„Животът може да се промени с едно хвърляне на зара“, беше една от любимите пословици на баща ми. Не спираше да се надява, че накрая зарът ще се обърне в негова полза. Моят живот изцяло се преобърна в Сахара. Прати ме във възможно най-тъмните кътчета, до самите граници на издръжливостта. Но аз сторих именно това — издържах. Никой никога нямаше да узнае, че съм убила, за да живея. Тайната завинаги щеше да си остане у мен. Заедно с новооткритото разбиране, че можеш да оцелееш след всичко, ако си избрал оцеляването. Единственият начин да продължиш напред след голяма болка е да упражняваш сила на духа.
И тъй, през седмиците край езерото успях бавно и постепенно да намаля въздействието на мрачното присъствие, надвиснало над мен, откакто в Казабланка опасността бе останала зад гърба ми. Не тропаше непрестанно на вратата на съзнанието ми, както бе правило така злостно през първите месеци след завръщането ми. А това на свой ред ми даде пространство да размисля над най-показателния и парлив от всички въпроси: Какво искаш?
И започнах да си формулирам отговор.
Когато накрая се върнах в Бъфало, сред многобройните очакващи имейли един истински ме възхити. Беше от Аатиф. Написан на простичък френски, той пристигна с прикрепена снимка.
Здравей, Робин! Исках да видиш снимка от сватбата ми и от къщата, в която живеем сега. Вечно ще изпитвам благодарност към теб. Имам дори мобилен телефон — написал съм номера му по-долу — и имейл адрес. Аллах ибарек фийкуал ’айайам ал-кадима.
На снимката Аатиф беше с дребничка млада жена, която изглеждаше открита и решителна. И двамата бяха в официално мюсюлманско облекло, застанали пред простичка схлупена едноетажна къща: бетонна, боядисана в прелестния нюанс на аквамарин, толкова типичен за мароканската палитра. Видях, че на простора отстрани вече виси пране.
Незабавно изпратих отговор:
Щастието е нещо прекрасно, Аатиф. Възхитена съм, че виждам теб и съпругата ти толкова щастливи.
Натиснах бутона за изпращане и още веднъж се полюбувах на радостната двойка, при което неволно изпитах чувство за самота, че съм в солов полет, но с все още присъстващ фантом в съседната стая.
Имаше и имейл от помощник-консул Конуей в Казабланка. Както беше обещала, държеше ме в течение за продължаващото издирване на съпруга ми. Съобщи ми, че мароканската армия неотдавна провела военно учение в пустинята в близост до мястото, където Пол бе видян за последен път. Като част от маневрите обходили целия район, но не открили труп.
Също така със съжаление ме информира, че не е успяла да открие Идир и семейството му. Ала сега вече имах начин да осъществя контакт с тях и веднага ѝ пратих данните на Аатиф, като ѝ обясних, че той познава семейството и може да я ориентира за местоположението им. После написах втори имейл на Аатиф, с който го уведомявах, че вероятно ще го потърси жена от американското консулство в Казабланка, която се опитва да се свърже със спасителите ми, за да им предаде известна сума пари, и че ще му бъда безкрайно благодарна, ако я насочи към тях.
Седмиците минаваха и неочаквано получих нов имейл от Алисън. След няколко опита да се свърже с Аатиф, той най-сетне ѝ бе отговорил. Казал ѝ, че след десет дни има път до оазиса и може да даде парите на Идир и семейството. Сумата била пратена с препоръчана поща до неговия адрес и Алисън имала потвърждение от мароканските пощи, че е получена и за нея има подпис.
Около месец по-късно получих имейл с един ред от Аатиф:
Парите са предадени!
Имаше прикрепена снимка на Майка, Титрит и Наима — последната се смееше и махаше срещу обектива, а Майка, както винаги, бе с каменно лице. Мъжете очевидно отсъстваха. Принтирах снимката и я поставих редом с тази на Аатиф и съпругата му на стената до компютъра ми. Сега те бяха единственото ми семейство.
Изтекоха шест месеца от завръщането ми у дома и се подложих на повторен тест за СПИН. Отрицателен. Доктор Харт дублира и някои от изследванията за болести, предавани по полов път: нямах такива.
— Напълно чиста сте — съобщи ми тя.
До някаква степен това беше така. Обезцветяването около лявото ми око вече беше в миналото. Белезите по лицето се забелязваха само при много внимателно вглеждане. Но вратата към кабинета на Пол у дома все така си оставаше затворена. Постепенно къщата изгуби притихналата си злокобност, но още имаше моменти, когато усещах присъствие в нея.