Ала трябваше да отложа съобщението с няколко дни, защото внезапно ми изникна спешна работа в Ню Йорк. Работа, свързана с изчезналия ми, смятан за мъртъв съпруг. Една седмица преди това Джаспър Пърни, собственикът на галерията, която излагаше работите му, се свърза с мен да ми каже, че научил от интернет за изчезването на Пол, и да се извини, че не ми се е обадил по-рано.
— Няма да ви поднасям дежурното извинение, че съм бил прекалено зает — каза той. — Беше некрасиво от моя страна и знайте, че искрено съжалявам, че не ви позвъних преди месеци. Но причината да ви потърся сега е, че имам интересна новина.
Новината беше, че един от клиентите на Джаспър — богат корейски индустриалец — при посещение в Манхатън се отбил в галерията и видял една от ранните рисунки на Пол — морски пейзаж от Мейн, засенчен от огромен облак. Страшно я харесал.
— Попита ме колко ще ѝ искам и като казах двайсет хиляди, съгласи се на мига. Така че, поздравления, ще получите петдесет процента от печалбата. — Сякаш прочел мислите ми, добави: — Или поне наследственият фонд на Пол ще ги получи. Но работата е там, че този господин е запален колекционер. След като се върнал в Сеул, показал картината на неколцина от колегите си, склонни да харчат големи суми. В момента има пазар за произведения на Пол Люън. Затова въпросът ми към вас е…
Беше мой ред да го прекъсна. Казах му за скицника с последните творби на Пол, който той бе оставил преди изчезването си и който съдържаше трийсетина графики, абсолютно невероятни по мое мнение.
— Дали може да ми го изпратите с бърза поща? — попита той.
Направих го още същия следобед.
Преди той да се свърже с мен трийсет и шест часа по-късно, с Мортън вече бяхме задействали плана, замислен няколко месеца по-рано, за разпореждане с възможни постъпления от работи на Пол: създаване на тръст на негово име, който щеше да се прехвърли към мен седем години след изчезването му, щом съпругът ми вече можеше да бъде юридически обявен за мъртъв. Когато Мортън излезе с това предложение, очаквахме през годините да се натрупат няколко хиляди долара за останалите работи на Пол. Но сега…
Джаспър ми се обади на следващата сутрин и не криеше вълнението си.
— Давате ми истинско съкровище. Уникална композиция, абсолютна увереност на рисунъка, невероятна плътност на детайла, зашеметяващ контраст между реализъм и абстракция. А и ако мога да го кажа, трагичната му съдба ще възбуди интереса на пресата и обществеността към изложбата на тези негови последни работи, която планираме да организираме, а съответно ще е отлична база за продаване. Мисля, че това ще е истински триумф, което, естествено, ще вдигне цената на всяка от рисунките.
— Имате ли някаква представа каква би могла да е тази цена?
— На този етап ще бъда въздържан и ще кажа, че възбудим ли веднъж интереса на пресата и колекционерите, ще можем да получим… вероятно по четиресет хиляди на рисунка.
Затаих дъх. Петдесет рисунки по четиресет хиляди едната… два милиона. Половината за тръста на името на Пол Люън.
— Много впечатляващо — промълвих.
— Дали няма още останали от Пол неща?
— Трябва да има към шейсет до седемдесет творби в ателието му горе.
— Може ли веднага да ги опаковате и да ни ги изпратите? Ако ви предложа самолетен билет, хотелска стая и отлична вечеря, дали бихте желали да се видим през следващата седмица?
Бях извадила айфона си и вече си преглеждах календара.
Когато във вторник следобед отидох да се срещна с Джаспър, вече бях ангажирала манхатънски адвокат, специализиращ в сделки с произведения на изкуството. Мортън, напълно посветен в заформящия се екшън, намери много опитен юрист по основаване на наследствени фондове, който стигна до умело правно решение фондовете от продажбите на работите на Пол да бъдат достъпни за мен. Ако, както се очакваше, получех два милиона и половина нетен приход, освен че щях да основа попечителски тръст за бъдещото си дете и може би да сменя къщата си, имах намерение да уважа желанието на Пол да купи апартамент за дъщеря си в Казабланка. Само че този път щях да заобиколя Бен Хасан.
Но приказките са лесна работа. А тези за бъдещи парични постъпления — още по-лесна. Така че нямаше да правя или обещавам нищо, преди рисунките да започнеха да се продават. Хрумна ми една мисъл, докато таксито, пратено да ме вземе от летище „Ла Гуардия“, излезе от тунела Мидтаун и се отправи към центъра на Манхатън: Пол Люън щеше посмъртно да бъде открит като голям американски художник, за какъвто аз винаги го бях смятала. Имаше невероятен талант. Но му липсваше талантът да притежава талант и бе въплъщение на отколешната истина: сами сме си най-големите пречки в живота.