— Vous etes assis a nos places1 — повтори Пол вече с по-напрегнат тон. — Vous devriez en chercher d’autres2.
Отново нищо. Пол настоя:
— S’il vous plait3.
Двамата се спогледаха развеселено. Продължаваха да не казват нищо.
В този момент другият младеж, който не беше престанал през целия път да припява на айпода си, се обърна назад и каза на двамата натрапници нещо на арабски. Единият му отвърна троснато с кратка фраза — ако се съдеше по заплашителния тон, явно бе предупреждение да не се бърка. Младежът остана много спокоен, само безмълвно поклати глава и отново си нахлупи слушалките.
Тогава най-неочаквано възрастният човек избухна в гневна тирада на арабски. Толкова гневна, че всички очи в автобуса се впериха в нас, двамата чужденци, застанали на пътеката. Онзи, който беше изсъскал на младежа със слушалките, сега каза на стареца нещо явно толкова грубо, че няколко души от близко седящите, включително жена с напълно скрито под бурка лице, се разкрещяха на двете момчета. Но те пак така отказаха да се помръднат и да се вслушат в гласа на разума, решени да докарат инцидента до някакъв неприятен край.
— Ще повикам шофьора — каза ми Пол.
Само че шофьорът — изтормозен и потиснат на вид мъж с хлътнали очи и тънки мустаци — вече идваше към нас с крайно недоволно изражение. Той навлезе сред морето от повишени гласове, а възрастният човек, жената с бурката и още трима в хор се заеха да му обясняват какво се е случило. Шофьорът бързо попита Пол нещо на френски. Пол му отвърна със същата скорост, като обясни, че учтиво сме помолили двете момчета (всъщност надали бяха на повече от седемнайсет) да освободят местата, заемани от нас още от Казабланка. Шофьорът им се разкрещя, втренчен в заплашителните им тъмни очила. Но те продължаваха да не реагират. Гласът на шофьора премина в нова, по-гневна октава. Когато приближи лице към тях, по-словоохотливият от двамата направи нещо смайващо: плю срещу шофьора и го уцели в едното око.
Човекът изглеждаше като гръмнат. За негова чест не изпадна в разбираем бяс. Вместо това с впечатляващо безмълвно достойнство извади от джоба си кърпичка, избърса слюнката от окото си, после бързо се върна обратно по пътеката, слезе от автобуса и се насочи към сградата на автогарата.
Младежът със слушалките се изправи. Леко ме докосна по рамото и направи жест да ми покаже, че ми предлага своето място.
— Ce n’est pas necessaire4 — пробвах френския си аз.
— J’insiste5 — отвърна той.
Мъжът до него, кротък човек, тип бизнесмен, някъде над четиресетгодишен, с очила и светлосин костюм на райе, също стана от мястото си.
— J’insiste.
Пол им благодари, леко ме побутна към мястото до прозореца, после седна до мен, като се погрижи да съм далеч от пътеката, ако се стигне до някаква проява на насилие.
— Добре ли си? — прошепна ми, когато хванах ръката му.
— За какво беше всичко това?
— Правят се на мачовци. Показват, че могат да се опълчат на жена от Запада.
— Но аз нищо не им казах.
— Няма значение. Те са идиоти. За щастие, всички околни са на това мнение.
В този момент в автобуса влязоха двама полицаи, явно също толкова измъчени от горещината като всички нас. Шофьорът ги следваше. Като ни видя седнали, обясни нещо на полицаите на бърз като картечен огън арабски. Един от полицаите се обърна към нас и ни отдаде чест. Възрастният мъж отново взе да се гневи и обвинително посочи с пръст двамата грубияни, като започна да обяснява ядосано какво се е случило с шофьора. Вторият полицай хвана за ризата по-гадния от двамата, дръпна му очилата, хвърли ги на пода и ги стъпка с крак. Когато очите му бяха изложени на показ, момчето внезапно изгуби гангстерския си образ. Беше просто бледен пубертет. Другият полицай стори същото със спътника му. Само че когато очилата бяха свалени от неговото лице, видях неподправен страх.
За секунди бяха подкарани по пътеката и свалени от автобуса. Веднага щом слязоха, шофьорът си седна на мястото и включи двигателя, очевидно горящ от желание да се отдалечи от неприятните събития. Двамата с Пол станахме и предложихме да се преместим на предишните си места, но младежът със слушалките и бизнесменът настояха да си останем, където сме. Погледнах през прозореца и мигом съжалих, че съм го сторила. Видях как по-нахаканият от двамата хулигани се опитва да се освободи от хватката на полицая. Той пък незабавно грабна палката си и я стовари в лицето на момчето. То падна на колене, при което полицаят го удари повторно по главата. Другото момче се разкрещя, но тутакси бе зашлевено през устата с отворена длан от униформения, който го държеше. Автобусът набра скорост и скри тази брутална сцена с облак прах. Зад мен младежът със слушалките отново поде монотонната си мелодия. Зарових лице в рамото на Пол, обзета от чувство на вина, сякаш моето присъствие бе причинило всичко това. Усетил колко съм разстроена, Пол ме притисна по-плътно до себе си.