— Всичко е вече минало — каза ми тихо.
И автобусът се понесе напред към бъдещето.
5
Котката имаше вид, сякаш се опитваше да схване: „Какво правя тук?“. Беше мръсна, кльощава, уморена от глупостите на света; улична котка без дом, в който да се приюти. И тази вечер поради причини, ясни само на нея, висеше на стена. Забила нокти в мазилката на тухления зид, изглеждаше като залепена там, абсолютно успоредно изпънала гръб. Имаше нещо зрелищно и смущаващо в замръзналата ѝ поза. Напомни ми образи на диви животни, които бях виждала, уловени от потока на вулканична лава и превърнати във вкаменелости; бяха застинали във времето в последните си стъпки като дишащи създания. Прекарах сигурно цяла минута, загледана в котката и мястото, където се бе озовала. Как беше в състояние да поддържа тази невъзможна поза? И какъв страх или инстинкт я бе подтикнал да потърси убежище на ронеща се варосана стена в тъмна уличка сред лабиринта на оградения град?
Какво правеше тя тук?
Какво правех аз самата в непрогледния мрак на същата тази уличка посред нощ?
Но нека се върна около петнайсет часа назад…
Автобусът ни стовари на последната си спирка — автогарата на Есувейра — в ранния следобед. Докато слизахме от тази парна баня на колела, младежът със слушалките, все така припяващ си неговата нелепа мелодия (нима това беше единствената песен на айпода му?), ни махна развеселен за сбогом. Шофьорът, запалил дълго жадувана цигара, също ни кимна, след което вдигнахме багажа си и отбихме атаките на няколко натрапници, опитващи се да ни убедят да приемем офертите им за евтина квартира.
— Вие иска стая… много чисто… добра цена.
— Nous avons deja une chambre6 — отвърна Пол и ме насочи към строилите се наблизо очукани таксита.
— Но моето стая по-добро… елате с мен, ще покажа всичко в Есувейра…
Пол го отпрати с жест. В същия момент ми се наложи да кривна встрани, за да избегна няколко жени, протягащи към мен тъкани ризи, многоцветни шалове и евтини мънистени огърлици. Следобедното слънце беше все така неумолимо силно. На този бетонен площад въздухът бе изпълнен с бензинови пари и прах. Извадих омачканата си шапка от чантата, преметната през рамо, и я нахлупих ниско над челото си, за да скрива очите ми. Тълпата досадници продължи да ни преследва, докато се придвижвахме към такситата. Бяха безмилостни в нуждата си да привлекат вниманието ни. Не приемаха „не“ за отговор.
— Просто върви напред — каза ми Пол. — Нахални са, но безобидни.
В първото такси, до което се приближихме, кремаво пежо, сякаш участвало в автосъстезание с блъскане, шофьорът имаше вид като да е спал за последно през 2010 година. Долепил бе до ухото си мобилен телефон и крещеше. Пол се наведе към него и му каза името на хотела ни.
— Двеста дирхама — обяви той на английски, макар че Пол се обърна към него на френски.
— Но хотелът е някъде на десет минути пеша оттук.
Шофьорът свали телефона от ухото си за миг и огледа всичкия ни багаж.
— Това е цената. Ако не ви харесва, вървете пеша.
— Charmant7.
Мъжът само вдигна рамене. Пол поклати глава и ме поведе към по-задната кола. Когато неприятният тип видя, че отиваме при онзи след него, мигом изскочи навън с викове. Вторият шофьор, набит тип с уморено и намръщено лице, игнорира възраженията на господин Чаровника.
— Vous allez ou? — попита той Пол на френски.
— Vous connaissez l’hotel Les Deux Chameaux?
— Bien sur. Ca vous coutera environ trente dirhams.8
Трийсет дирхама. Почтен човек.
— D’accord — съгласи се Пол и натоварихме куфарите си в багажника му.
Потеглихме и попаднахме сред малка флотилия от гъски и кокошки, подкарани край градските стени от мъж с бяла джелаба и кепе. Шофьорът натисна клаксона кратко и небрежно, за да даде знак на човека да отмести птиците си от пътя. Пастир, развеждащ птиче ято край градските стени. Наблизо човек караше ръчна количка, пълна с непреработен памук. И — това беше като в халюцинация — мъж седеше пред кошница и извиваше мелодия на някакъв вид свирка, докато от плетеното му гнездо нагоре се издигаше питон.
8
Къде отивате? — Знаете ли къде е хотел „Двете камили“? — Разбира се. Ще ви струва трийсет дирхама (фр.). — Б.пр.